Дъждовна импресия

Като ранено животно цяла нощ дъждът плака пред прозореца й.
         Вятърът свиреше безпощадно.
         Валеше, валеше, валеше...
       Интернет връзката прекъсна. Не й се спеше, въпреки че минаваше полунощ. Стана й студено. Реши да си пусне печката, но токаът спря. Батерията на лаптопа й издържа само 15 минути. Изгасна и последната светлина в стаята.
         Валеше, валеше, валеше... Водата се изливаше по улиците като из ведро. Мъжът й беше в командировка. Синът й празнуваше рожден ден с приятели.
Не й се спеше. В мига, в който падна батерията на GSM-а  й проумя, че най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният му телефон.
          Ставаше й все по-студено. Облече си дебел пуловер.  Докато търсеше свещ, счупи две чаши. Намери някакво одеало, с което се наметна. Спря да се чуди дали някъде в жилището й  има свещи.
          Валеше, валеше, валеше...
          Пушеше й се, а не можеше да открие цигарите и запалката си. Добра се до фотьойла. Седеше в тъмнината сред оглушителната тишина.
        Постепенно започна да чува звучния ритъм на падащите дъждовни капки. Внезапно спря да мисли за разпилените по пода стъкла, за липсващия  ток и за всичко останало.
     Дъждът пречистваше мислите й и я превръщаше в неразривно цяло със студа и тъмнината. 
        Постепенно я обземаше тъга и самота...
        И тогава в съзнанието й проблесна далечен, позабравен спомен. Беше на 10 години. Събуди се от грохота на дъжда. Това бе първата буря в живота й. Валеше. От небето падаха едри капки град. Нямаше ток. Трепереше цялата. И тогава в стаята влезе баба й. Прегърна я и започна да й разказва за мислите на дъжда. Не помнеше думите, но беше запазила топлината на гласа й, обичта и прегръдката й. Все още носеше в сърцето си тази безусловна любов.
       Баба  й почина преди осем години. Не успя да отиде дори на погребението й. Понякога в живота има моменти, когато някой толкова много ти липсва, че от мъка заличаваш спомените, свързани с него.
       Валеше, валеше, валеше...
       Обзе я тъга. 
       Изведнъж усети по някакъв необясним начин топлината на онази запалена печка от своето детство. Видя играта на пламъците на огъня,  отразени върху стената. 
     Това бе миг, в който почувства, че съществуването й има смисъл, че всичките грехове са й простени  и цялата се изпълни  с необяснима любов. Такава любов, която те освобождава от всички излишни и незначителни товари и ти дава смелост да следваш собствения си път.
       Валеше. Тя потъна в мислите на дъжда. Потопи се в тях, без минало и без бъдеще. Съществуваше само в онзи миг, в който изпадна в екстаз и благодарност, че я има на този свят. И тогава проумя, че величието на Бог се проявява в обикновените неща.
        Валеше, валеше, валеше...

Въпреки че имаше най-малко десет причини да бъде нещастна, тя продължи да слуша гласа на дъжда и  беше  щастлива.