Стъпката бе направена. Думата бе казана. Делото започна. Святите, или поне тези, които още заслужаваха това име бяха известени. Низшите Го очакваха, тлените нямаха на какво друго вече да се надяват.

Спомняше си първите дни на Адама. Времето, когато го създаде от глина и му вдъхна живот. Беше млад, пред него бе всичко, земно и свято. Тленно и могъщо. Започна на игра, случайно и от липса на друго каквото можеше да прави. Земята бе хубава, зелена, пълна с живот и радост. Но нещо и липсваше, господар по негов образ и подобие.
Отпървом се поблазни самия той да изиграе ролята, но после се разубеди. Стигаха му и другите задължения. Някой все трябваше да го замества и тогава реши да направи най-висшето си творение, Човека, да уподоби себе си, и да му вдъхне най-висшата си добродетел – Живота. Ще го учи да живее, да се грижи за себе си и за всичко живо и неживо. Ще въплъти сам себе си, пък като се научи достатъчно ще му поотпусне юздата. Ще му позволи да се възползва от най-висшия си дар – Свободната воля. Виждаше го, гордо застанал пред света с безстрашие и плам, въздигнал взор пред всички земни предизвикателства. Ще бъде добър управник на този свят под неговото попечителство.
Имаше само едно нещо, което Го възпираше. Не беше решил дали да му даде Познанието. Дали човек ще бъде достоен за тази божествена промисъл, за съзнаването на околностите и за осъзнаването на самия себе си? Нямаше да бърза, първом ще го изпита достатъчно за да е сигурен, че няма да извърши някоя глупост. Ще му даде и Жената да не е сам и да създаде потомство пък после ще реши.

Познанието е за Всевишните, дори някои от тях не са достойни за него, камо ли създадения от кал и пръст. Но какво се получи!? Сатанаил, красиво кръжащ с лазурните си криле, оня дето бе най-светъл , най-напорист и можещ сред Вечните му се опълчи. И когато изля яростта си върху него, когато го обезвеличи, сгромолясвайки го в бездната на пъкъла Брилянтния нанесе последния си удар. Колко коварна и грозна беше постъпката му и какви поражения нанесе върху човека! Върху оня крехък и несъзрял човек и неговата горка жена. Не беше виновен Адам, не бе виновна и Ева, но трябваше да понесат ужасното си наказание. Още го понасяха и вечно ще го носят защото са грешни, макар, че той не го искаше.

-Йешу – дома Му беше величествен и тих. Мраморните колони белееха самотно във вечерната тъмнина и поддържаха колосалния свод на високия таван. Златните рибки в атриума се пръснаха във всички посоки когато величавата Му осанка се надвеси над правоъгълния басейн. Йешу го нямаше и на прохладния балкон сред спокойните зелени листя на азалии и всякаква друга растителност – Къде е Синът? – въпросът му увисна сред самотното величествено жилище. В спокойната тъма на двореца се мярнаха пъстри одежди на придворни феи, готови да му услужат с каквото поиска. Към Него плавно се плъзна Арая, обожествената Юпитерова весталка, единствената сред езическите светици спечелила доверието Му.

-Синът е в маниоковата градина, Господарю – посрещна Го Арая с учтив поклон – да го извикам ли?
-Благодаря Арая, сам ще го навестя. Денят е необичайно топъл, а маниоките поддържат приятен хлад. Би ли ми приготвила един студен нектар? – весталката се славеше, като голям майстор на божествен нектар. Самия Юпитер приживе се наслаждаваше с кохортата си от езически божества на чудесното питие и не позволяваше на никой друг, безсмъртен или не да разбере тайните му. Денят в Едем бе необичайно горещ и чаша от това вълшебство щеше да му дойде добре.

В маниоковата градина Го посрещна хлад. Сред възлестите стволове на удобен шезлонг се беше разположили Синът. Отпиваше от висок бокал и водеше безгрижен разговор със няколко архангела, сред които се открояваше върлинестата фигура със мощни крила на Гавраил. Тук бяха Михаил, Рафаил и още няколко техни побратими, които побързаха да му отдадат нужната чест. Махна с ръка и се обърна към Йешу.

- Трябва да говоря с теб, Йешу. Трябва да обсъдим важни неща.

следва продължение