Още като се събуди и отвори очи Том разбра, че денят днес е свещен, или най-малкото необикновен. Защото има дни когато се събуждаш и - нищо, а има и дни когато се събуждаш, ама наистина, огледаш се сутринта и всичко ти е някак си по-ясно. Том се казваше Томислав в същност, но му викаха Том за по-така.

Че какво ли толкова ще стане, питаше се той и се оглеждаше, търсейки от къде ще изскочи чудото.

Вместо чудо откъм зад обора се зададе Гая, полу-булдог, полу нещо друго си и разхождаше една пръчка, стисната между зъбите. Можеше да се каже също и полу-куче, полу-човек, ако питаш Том защото той много си я обичаше, играеха си, и въобще много се имаха двамата. Миришеше на мокро куче, като всяко едно куче, което е ходило из тревите от рано, още преди да се вдигне росата, и беше поело влагата и миризмите на цялата поляна.

Хвана пръчката от устата и, тя се направи че не я пуска, после я остави и той я хвърли надалеч. Гая се изстреля след нея. Колко му трябва на едно куче.

И на Том не му трябваше много. Баба му всяка сутрин приготвяше нещо за закуска, и я оставаше на масата. Не го събуждаше, а го оставяше да се наспи. Дядо му ставаше рано за да оправи животните, да им изчисти на овцете, да им даде нещо за ядене, да пусне кокошки и гъски, а после впрягаше каручката и тръгваше по полето за сено, или дърва, или пък да мели жито и ярма, и все по работа казано по друг начин.

Лято е. Слънцето напича и от рано те кара да мижаш, хем ти е едно такова мързеливо, хем ти е хубаво, и въобще - никакви грижи нямаш.

Лястовичките се бяха наредили, петелът застана на боклука най-отгоре и взе да кукурига и да се ежи, един гарван се къпеше в срязаната гума, пълна с вода, врабчетата се въргаляха в прахта, правейки своята си прашна баня, и всичко си беше на мястото, само чудото никакво го нямаше.

Ще дойде, мислише си Том.

Щом веднъж съм го почувствал няма начин да не дойде. Винаги така ставаше.

Дядо му не го взе днес да му помага. Баба му режеше нещо в кухнята. "Отивай където искаш", каза му.

Гая вече търсеше сянката, уморена от сутрешната разходка.

Не му се четеше, подгони гъските за разнообразие и тъй като нямаше какво друго да прави, взе колелото, направи няколко кръгчета на улицата, колкото за загрявка и потренира няколкото трика с колелото, от един филм.

Няколко коли минаха по улицата, два камиона с големите ремаркета отзад също, единият шофьор му размаха пръст. Чудо голямо. Омръзна му и реши да се обади на Петьо да карат заедно. Петьо тъкмо излизаше и вече беше настъпал педалите. Поеха към края на селото и като стигнаха реката легнаха по гръб във високата трева.

Том захапа един стрък в устата си, много обичаше така, взе да го дъвче и да си говорят за живота. За живота по принцип могат да се кажат много неща, особено когато не си обременен с неговите тегоби. Явно и двамата споделяха това мнение, защото разнищваха и си говореха по всякакви теми от - до.

С някои хора разговорите винаги се получават на висота.

-Петьо, какъв ще станеш като пораснеш,попита Том и преметна крак връз крак, така както си лежеше.

-Не знам, замисли се Петьо, май като вуйчо - ветеринар. Харесват ми тия негови книги за животните, за болестите им, и как да им е по-добре. Особено за зайците. Обаче ми е жал и не мога да ги коля.

-Някои неща трябва да бъдат свършени, колкото и неприятни да са, веднага се помъчи да го успокои Том.

И аз например не обичам да редя дърва, но вчера от горското докараха цял камион и цял ден помагах, добави Том, горд от мъжката работа в която беше взел участие.

И това с ученето нещо не го виждам. Каква е тая работа - учиш, учиш цял живот, и за какво? Последва мълчание.

-Петьо, ти гола жена виждал ли си, изведнъж промени темата Том, явно вълнувайки се от това повече отколкото от зайците и от учението.

-Тц, каза Петьо. Обаче съм виждал снимка на гола жена на един календар на работата на тате, и даже и се виждаха малко от косъмчетата там, знаеш къде. 

-Ама тая ще да е била много развратна, отвърна Том замечтан.

Абе, Петьо ти въобще замислял ли си се как може да се оправя човек в тоя живот.

Имам на предвид това да работиш, да построиш къща, да си имаш жена. Все едни такива работи, много сложно ми се струва всичко, въздъхна Том. Ти как мислиш?

Така легнали във високата трева и вперили поглед високо в небето можеха да си кажат всичко.

-Ъхъ, каза Петьо. И на мен така ми се струва. Много им е сложен живота на тия хора. Чак страх да те хване.

-Ама сигурно е хубаво да си имаш гадже, нали? Поддаде Том.

-Сигурно е така, отвърна Петьо, иначе защо ще си ги хваща човек.

Изведнъж Том се изправи, дочул думата "хващам". Всеки разговор доскучава накрая, колкото и високоинтелектуален да е той.

-Хайде да целим жабите, а?

-Става, каза Петьо и също се изправи.

 И после бързо легнаха обратно. Стаени във високата трева никой не ги беше чул, но и те не бяха чули нищо. 
А там на брега на реката имаше един кафяв кон и една циганка, която го държеше за повода. Ама циганката хубава, с една черна коса и стройна като върлина.  Конят беше навел глава и пиеше вода, а тя с две шепи го поливаше за да се разхлади в жегага. Двамата гледаха и мълчаха. 
По едно време, така и така беше мокра, циганката се огледа, видя че няма никой, съблече горната дреха и се потопи във водата. Двамата се спогледаха и съвсем притихнаха, сякаш да не изплашат видението. Думата воайор им беше непозната все още, и гледаха като омагьосани. А тя излезе от водата, долната и  дреха - сукмана и,прилепнал по нея и всичко беше толкова красиво и вълшебно, и нямаше място за нищо грозно. Конят изпръхтя нещо, тя постоя а после се облече и давайки сигнал на коня и подканяйки го си тръгна там откъдето беше дошла. Беше тихо, реката течеше бавно и лениво и само някоя птичка се обаждаше на моменти.
-Ехаа, каза Том. Вече може да се каже, че и аз съм виждал гола жена, и се изправи.
-Ама тя не беше гола, апострофира Петьо.
-Достатъчно гола си беше, каза Том
-Ама и коня си беше хубав, нали?- ухили се Петьо.
-Хич не го видях, отвърна Том и се засмя. Хайде при жабите.

Прицапаха в близост до брега.

В гьоловеге до реката гъмжеше от жаби, но сега се бяха изпокрили, усетили заплахата. Кьорава жаба не удариха, но поне стана обяд. Усетиха го по надвисналото слънце точно над главите си и притихналите животни. Всичко се беше изпокрило.

-Трябва да се прибирам за обяд, че моите много се сърдят, каза Петьо. А после ще трябва да лежа и да чета книга от два до четри.

-Аха, каза Том. А какво ще кажеш да вземем кърпите и да отидем на топлата вода? Може пак да я видим.

Петьо беше добър приятел.

-Става, каза. Само донеси две хавлии, че да не разберат нашите. Ще изскоча през прозореца, като се наобядваме.

-Става, повтори Том и се ухили. Денят беше хубав, а ходенето в жегата само затвърждаваше  усещането му, че вече става мъж и може да носи на всякакви трудности.

Прибра се, взе две хавлии, хапна набързо и каза на баба си къде ще ходят. Баба му беше душа човек и му разрешаваше много неща. Добре, каза, но да внимавате да не ви удари слънцето. Досега не му се беше случвало да го удари слънцето, но каза, че ще внимава.

От опит знам, че на света няма по приятно нещо от това да караш колело гол, само по едни къси гащи и преметнал хавлия през рамо. Защото, виж човече, само когато си гол ти си в собствената си кожа така да се каже,и си само себе си. Когато облечеш нещо, било то училищната униформа, или пък нещо друго каквото и да е то, щеш не щеш ставаш друг. А на Том му харесваше да е себе си.

Миналата година беше когато дойде един камион и домъкна една сонда. Не знам откъде надушиха, но тръгнаха да пробиват на края на селото и изкараха топла минерална вода. Голямата тръба я запушиха, но оставиха два душа, от които постоянно течеше топла вода. Райско. Само децата и циганите ходеха там и се къпеха постоянно. В лятната жега всички бяха еднакво черни. Нямаше я.

Изкъпаха се и взеха да правят кръгчета с колелата из селото, и да си говорят за случката и за всякакви други неща. В такива дни времето стига за всичко и е като голям кладенец. А и колкото и бавно да тече никога не можеш да кажеш че си губиш времето. Така е когато растеш - всеки момент е на мястото си.

В четери без десет стигнаха до Петьови, той му подхвърли хавлията, влезе в двора, отвори отвън прозореца на неговата стая и с един скок се озова отново на леглото с книгата в ръка.

Махна му и Том отпраши към вкъщи.

Влезе в двора и видя, че на масата, сложена под ореха имаха гости. Том отиде да каже здрасти, защото така го бяха учили.

"Запознай се с Десито и с леля си Тинка", каза  баба му. С Десито сте роднина.

Досега Том виждаше само едни плитки, но те се обърнаха и всичко се промени, даже забрави да подпре колелото на стената.

Определено нещо стана, разбра той, защото никога не бе се чувствал така скован и не на място, и никога не беше изключвал така тотално от едни хитри очи и някакви си там плитчици и лунички.

Десито му беше толкова далечна братовчедка, че в същност не му беше никаква братовчедка и точно това го смути още повече.

Ама и аз съм един, ама че работа, каза си той, остави колелото и се направи, че има работа.

Същата вечер Том не можеше да заспи. Зяпаше небето през отворения прозорец, лежеше с ръце сложени зад главата, и мислеше.

Беше свикнал вечер да си прави своята равносметка за изминалия ден. Шареше напред-назад през събитията и изведнъж направи своето най-голямо откритие - чудото, което чакаше цял ден се беше случило. Само че чудесата никога не са точно такива каквито очакваш. То, чудото, беше дошло и го беше променило по някакъв начин, защото вече гледаше по съвсем различен начин на момичетата. А и на света по принцип. Усмихна се. Знаеше си го още от сутринта.

Днес беше голям ден, мислеше си Том докато заспиваше.

Чак като порасна обаче разбра кое беше най - голямото чудо на тоя свят -  Времето. То е нещо съвсем различно когато си млад. На твоя страна е и ти е приятел, и имаш много от него. Времето по принцип не обича старчоци. И той силно се надяваше че ще е вечно млад.