ЕДИН ДЕН НА ЧИКО ЧИКОВИЧ
/ НАЙ-НОВИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕДНА БИВША МАЙМУНА/
Часът е точно 6. Тръбата свири за ставане. Всички скачат, скачам и аз. Голи до кръста, се спускаме по улея и на бегом излизаме на плаца. Започва дежурната физзарядка. Макар и най-хилав, аз съм най-гъвкав, най-бърз и най-жилав от всички тия каратисти, културисти, самбисти и прочее маризджии. Още зарядката не е привършила и звънецът остро свисти във всички помещения. Пожар! Навличаме гимнастьорките и защитните облекла на бегом, яхваме в движение пожарните коли и политаме по тихите в този ранен час софийски улици.
На площад Македония все още са останали няколко травестити, които ни изпращат с жадни за ласки погледи. Колите летят към Горна баня. Има голям пожар. Гасим го. Още не сме приключили напълно, когато получаваме за още по- голям пожар в Банкя. След 10 минути сме там. Бързо овладяваме огнената стихия, обхванала тенис кортовете. И, уморени и гладни, тръгваме обратно към ул. Екзарх Йосиф.
След като разбиха каналите на африканското карго и разстреляха показно Главния, аз разпуснах групата. Изпратих Тарзан и Джейн за Холивуд да правят приключенски филми и тръгнах да си търся работа.
Чаках 6 часа в бюрото на труда в квартал „Аристократ”, където се водех все още на местожителство. „Катедралата”, така Джейн наричаше квартирата ни, нали дядо й е бил протестантски пастор, беше вече собственост на един новоизлюпен бизнесмен от източните Родопи.
Питаха ме имам ли професия. Ами бил съм пожарникар в Кремиковци. Изпратиха ме в Министерство на пожарите, наводненията и другите катаклизми. Отидох. Още на вратата ми провървя. Тъкмо влизах, когато една красива дама с атлазени шалвари ми се изпречи на пътя. Като галантен кавалер, ù отстъпих да мине, за което получих шармантна усмивка. Качих се на третия етаж, където беше отдела за пожарите в държавата. Те не бяха малко, та отделът беше много голям. Докато чаках пред вратата, научих, че дамата с шалварите била Министърката на бедите. Преди била депутат, т.е колежка. Ех, като си спомня за онези години, очите ми се изпотяват. А като си спомня за депутатките на Царот, ефектът е още по-необикновен. Боже, колко бяха хубави и модерни. Депутатството беше като модно ревю. Ама хубави, ти казвам, да ти падне шапката. Е, може да не са били много грамотни, ама поне галеха очите. А сега, какви ли са се намърдали на тия топли местенца?
Идва моят ред. Влизам. Чакам да ме поканят да седна. Явно няма да дочакам. Разпитът започва директно. Име, презиме, адрес, професия. Като казвам огнеборец, ме поглеждат по-внимателно и с уважение. Питат ме къде съм учил занаята. Отговарям от раз. Споглеждат се, като казвам, че съм бил отличникът на випуска. Не смеят да ме питат с кого съм седял на един чин, но явно го усещат и стават много любезни. Не могат да повярват, че съм безработен. Ами такъв кадър като мене трябвало да бъде на ръководна работа. Опулвам се. А бе, хора, аз знам да се катеря по комините, да ги чистя и да действам с кофпомпата. За какво ръководство става въпрос?
Началничката се извинява, че нямат много столове, отстъпва ми своя. Настоява да седна и ме пита кафето със захар ли го пия или без. Каква сметана ползвам, суха или течна? Кафето дълго ли да бъде или по италиански. Явно ме баламасват и няма да ми дадат работа. След като едно младо с къса четири пръста поличка ми донесе кафето и още не бях го изпил, дойде началничката и, извинявайки се сто пъти, ме покани в съседния кабинет, при началника на управлението.
Тук вече ще ме ликвидират, си казах аз, и под козината ми потече пот.
Голям началник, голям кабинет. Приличаше на фитнес зала. А през открехнатата врата, зад гърба му, се виждаше джакузи. Посрещна ме с широка, като бригадирска лопата, усмивка, покани ме да седна на комфортно кресло, тапицирано с кожа на бенгалски тигър и нареди да ни донесат от старото уиски. Ставаше ми все по-ясно, че шутът ще бъде много силен. Иначе защо всичките тези теманета? След първата глътка, която лично на мен ми застана на гърлото, голямият началник се изкашля. За мене това беше знак, че сега ще бъда нокаутиран с ляв прав. В този сюблимен момент иззвъня червеният телефон на бюрото му. Началникът скочи , както скачаше навремето братовчед ми Шако. Той беше шампионът на цялата джунгла. Да, г-н Премиер. Добре, г-н Премиер. Разбрано, г- Премиер. Да ще Ви докладвам лично, г-н Премиер. И затвори. Кратък делови разговор. Евалла, така се върши работа. Начaлникът избърса потта от челото си, все едно беше гасил пожар, взе дълбоко въздух и седна. Отпи глътка и се реши да говори.
Преди няколко дни се овакантило мястото на Началник Управление Държавни пожари - дали бих се съгласил да заема това място, докато ми намерят по-подходящо място за моята висока квалификация. Човекът кършеше ръце и се чудеше как да излезе от неудобното положение, че не може да ми предложи място в Кабинета.
Вярно, аз не съм кой да е, аз съм Чико Маймуната, както ме знаеха дебеловратите момчета на Главния, бивш уважаван депутат и още по-бивш жител на джунглата, маймуната Чико, който се изправи на задните си крака и стана човек, без да попадне в затвора. За разлика от онзи, който именно в затвора попадна на хора и стана Човек.
Погледнах го - целият в пот, с зачервено от напрежение лице, началникът ме гледаше с молба и надежда. Не смееше да мръдне, ама и аз не мърдах. Ние, маймуните от рода Шико, сме хитри, знаем да чакаме, докато бананът сам падне. Тогава той е най-вкусен. Човеците не знаят това, берат ги зелени, като спанак, и ги чакат да узреят изкуствено, по складовете.
Мълчахме и двамата, ама аз повече. Стана ми жал за човека. Е, хаирлия да е, казах аз, приемам. Началникът стана и ме прегърна като брат. Вашият приятел Чико Чиков започваше нов живот. В този момент тръбата отново ме събуди и сложи край на този сън. Започваше нов ден за огнеборците от ул. Екзарх Йосиф.
© Крикор Асланян Все права защищены