По пладне юлското слънце тъй беше напекло, че човек показал някоя оголена част от тялото си изпитваше чувство на жигосване от огнените му шишове. От тая жега хората по главната улица, по точно по ,,Стъргалото" бяха доста оредели. Петьо Гларуса се беше разплул в плетения стол, под чадъра на аперитив ,,Куцата медуза". Той седеше съсредоточил поглед към отсрещната пресечка на главната улица. Редовните посетители на аперитива познаваха Петьо. Познаваха и неговия весел нрав. Но най - много харесваха и с удоволствие слушаха остроумните му измишльотини. Когато пристигнеше поредният редовен посетител, той първо го поздравяваше:

                    - Здравей, бат Петьо!

                    - Здрасти, мойто момче! - отговаряше с дрезгавия си глас Гларуса.

                    След като си намереше място, новодошлият се обръщаше пак към своя любимец:

                    - Какво ще пиеш, бат Петьо, да те почерпя?

                    - Една малка люцерничка, мойто момче!- даваше съгласието си Петьо.

                    Отпивайки по - малко от ментичката, той продължаваше да не сваля очи от пресечката. Когато по нея се появи неговият приятел Живо Живота, той се усмихна широко и зае бодра стойка в очакване докато Живо дойде. Живота бе в долния край на средно ръстовите, почти дребен. В едната си ръка носеше спортен сак, от който се подаваше горния край на въдичарски телескоп.

                     - Хайде, бе Живо! - посрещна го с усмивка Гларуса. - От сумати време кибича тука да те чакам.

                     - А, бе, докато се измъкна от къщи голям зор. Жената вика: ,,- Ако те видя пак с Петьо, ще се разведем!"Викам й - защо ма? А тя ми отговаря: ,,-Питащ защо, а? Мислиш незнам! Уж ще ходите за попчета на вълнолома, пък вие дремете в ,,Куцата медуза" и лигите ви текат по кръшните снаги на минаващите фръцли, А туй дето ми закъсняваш вечер и затова мислиш не знам, дето ходите да мърсувате с тоя нехранимайко Петьо Гларуса.

                     - Хайде успокой се! - прекъсна го Петьо. - Остави ги тия жени! Клюкарки. Ей тъй, малко да видят, или малко да чуят, като го разтегнат, от тук до морската градина стига. Сядай сега!

                     - Ами твоя телескоп къде е? - огледа се Живо.

                     - Ей там, зад вратата съм го хвърлил.

                     - Какво ще правим сега? - продължаваше да досажда с въпросите си Живо.

                     - Сядай ти казах! Какво ще правим? Скивай ква жега е, бе! Та ние ще слънчасаме на тоя вълнолом. По - добре тука да поседим докато захладнее. Аз имам тука някой лев от вчерашните връзки попчета дето продадох.

                     Живо омекна щом чу, че Гларуса ще поеме масрафа. Остави сака до крака на масата и се отпусна в стола срещу Петьо. Събирането на двамата зевзеци повдигна духа на съседните маси и да се присъединят към кпомпанията им веднага бе дадена поръчка за по едно питие и на двамата.След като стройната келнерка донесе питиетата и се отдалечи, съпроводена от жадните очи на двамата приятели, към тяхната маса се присламчиха черпещите ги съседи. Компанията около масата доста нарастна, въпреки изискванията за разстояние заради новата болест. Управителят никога не им правеше забележка, защото и той често сядаше при тях да се посмее на измишльотините на Гларуса. Свидетелят на всички негови случки беше Живо Живота. Така стана и сега. Не след дълго един от компанията подкани Петьо:

                      - Бат Петьо, разкажи някоя скорошна случка с тебе!

                      - Хайде бе, бат Петьо! - подканиха го и другите.

                      Лека усмивка премина под тънкия мустак на Гларуса. Той не изчака втора покана и започна:

                       - Който не вярвя да пита Живота. Оня ден бяхме на ветренския басейн. Гледам една бяла летовничка. Ама бяла, ви казвам, като саламуреното сирене на тезгяха в отсрещната бакалия. Стои на ръба, край най - дълбоката част на басейна и си сваля колието. Ще влиза да се къпе, та да не го стори зян. Ама нещеш ли, взе, че го изтърва и то цоп във водата. Веднага притичах до най - близкият трамплин и скочих. Отидох до дъното и хоп ето го колиенцето. Взех го и продължих да плувам към другия край на басейна. Изкочих от водата и чувам глас: ,,- Петьо, дай колието!" Питам - Кой каза това? Чувам гласа: ,,- Съвестта-а-а!" - Петьо Гларуса няма съвест! Отговорих и излясох от басейна.

                      - Вярно ли Живо? - обърнаха поглед всички към Живота.

                      Той поклати одобрително глава с безизразно лице.

                       - Горката летовничка. - въздъхна един от присъстващите, с напиращ смях в гърдите от поредната измишльотина на Гларуса.

                       - Защо горката, бе? Щом идват тука от София и незнам си откъде, значи имат пари. Ще си купи друго колие! - успокои го Петьо.

                       След няколко ментички Петьо Гларуса живна. В компанията настроението също.

                       Времето позахладня и ,,Стъргалото" се беше напълнило с щъкаща нагоре - надолу разноцветна тълпа. В главата на Гларуса назряваше поредната идея. Той погледна приятеля си в очите и изложи плана си:

                       - Слушай, Живо, днес няма да ходим на вълнолома. От рибарския ще вземем едно кило попчета за оправдание в къщи.

                       - Защо? - попита очудено Живота.

                       - А бе, ти, сляп ли си? Гледй какви мадами се суркат по стъргалото, а аз да ходя да клеча за тези кирливи попчета. Предлагам да скачаме по ред. Който пръв свали мадама печели. Загубилият утре поема разходите по сметкат в ,,Куцата медуза"

                       Живо Живота беше малко зачервил гребена и без много да му мисли се съгласи на Петьовото предложение. Теглиха чоп. Пръв трябваше да направи опит Живота. Но опита беше неуспешен. Петьо тръгна уверен, но удари на камък. След няколко редувания на двамата, беше ред пак на Гларуса. Той поседя малко в платнения стол гледайки наляво - надясно и забеляза, че от посока на гарата се задава по - скромно облечено момиче с малко куфарче чийто колелца потропваха по плочките на тротоара. Петьо веднага скочи от мястото си и застана на тротоара. Когато тя минаваше край него, той е докосна леко по рамото. Тя спря за момент обръщайки се към него. Той не чака, а веднага е заговори:

                       - Пепи, здравей! Откъде пристигаш?

                       - Извинете, не съм ви никаква Пепи! - беше моменталният отговор.

                       - О, Боже! Каква прилика? - хвана се с две ръце за лицето Петьо. - Сигурно сте й братовчедка?

                       - Нямам братовчедка Пепи! - отвърна изненаданото момиче и обръщайки се продължи по пътя си.

                       Петьо тръгна успоредно с нея продължавайки с въпросите си:

                       - Много се извинявам, от Бургас ли сте?

                       - Не! От Ветрен съм! - без да се обръща отговори момичето.

                       - От Ветрен? Че аз оная седмица бях на панаира там. Участвувах в борбите. Взех първа награда. Не ме ли видяхте?

                       Това накара момичето да обърне поглед към него и по обстойно да огледа нахалния, кльощав спътник.

                       - Аз не ходя да гледам борби! - с малко по - смекчен глас отвърна му тя.

                       - А какво работите, ако не е тайна? - продължи атаката Петьо.

                       - Държавен служител в пощата.

                       - А аз съм учител.

                       Това му повдигна рейтинга и момичето забави ход. Учителите в обществото са били винаги на уважение.

                       - А по какво преподавате? - попита тя.

                       - По пеене и рисуване.

                       По тия предмети трудно се прави пробив от противната страна. А ако го запита нещо за музиката, неговият приятел Хари Паганинито, китарист в ресторант ,,Златна котва", често му беше пълнил главата на тая тема.

                       - Нали знаете? - продължи Петьо. - Дойде ли туй време, ние учителите сме във ваканция. Голяма скука. Ако сте без компания, бих ви поканил да споделите моята самота в ресторант ,,Златна котва". Там свири един мой приятел. Ще пийнем по биричка с калмари. Ще послушаме стари хитове. Ако имате любими, моят приятел ще ви ги изпълни!

                      Момичето окончателно се предаде след словесната тирада на ,, учителя" и се спря.

                      - Добре. Но ний не се познаваме!

                      - Петьо! - веднага протегна ръката си Гларуса.

                      - Христина! - подаде ръката си момичето и добави. - Ще отида до леля. Тя живее на близо. Ще си оставя багажа и ще дойда. А къде ще ме чакате?

                      - При часовника! - и той посочи бургаската реликва на ъгъла, където се пресичаха булеварда идващ от морската градина и ,,Стъргалото".

                      При този часовник най - често се осъществяваха срещите на влюбените и не чак толкова влюбените двойки. През цялото време компанията от ,,Куцата медуза" следеше със затаен дъх Петьовия театър. Само Живота стискаше устни и се чудеше по какъв начин да осуети спечелването на баса от страна на Гларуса. Ако отиде и пошушне на жена му? Край! Отиде им приятелството. Не става. Да отиде в момента на срещата и да каже на Петьо пред момичето, че жена му го търси? Не е честно. Правилата на баса не го позволяват. Най после в главата на Живо просветна точното решение. Той стана. Взе си сака и тръгна.

                      - Къде бе, Живо? -очудено го погледнаха останалите. -Чакай да видим какво ще стане!

                      - Хайде, чао! - махна той с ръка и се отдалечи.

                      - Живо загуби. Утре трябва да черпи! - чу той зад себе си закачливите подмятания на компанията.

                      Когато Христина пристигна и заедно с Гларуса тръгнаха към ресторанта,,Златна котва", те не забелязаха, че са следени. След тях, на почетно растояние вървеше Живота. Булеварда беше изпълнен до краен предел от множеството хора излезли на разходка, тъй че на него му се налагаше от време на време да подскача, за да не изтърве наблюдавания обект. Важното бе да разбере крайната им спирка, въпреки, че се досещаше, че това ще е,, Котвата". В него Гларуса беше добре познат. Ако нямаше свободни маси, управителят го уреждаше на някоя резервирана от него за такива не предупредили го ,, приятели".

                      Ресторанта беше в началото на морската градина. Там винаги имаше групичка деца, които или се гонеха, или играеха на някаква тяхна игра. Гларуса познаваше няколко от тях. След като настани Христина на масата, предложена му от управителя, той се извини и се запъти към тоалетната. Като стигна там, се огледа дали Христина не го наблюдава и вместо в тоалетната, излезе навън. Подсвирна на едно от познатите хлапета и го извика при себе си. Даде му десет лева и му заръча:

                     - Нали знаете с приятелчето си? Както винаги: ,,-Добър вечер, господин Петров!"

                     - Да, знаем! - зарадва се малкият на лесно спечелените пари.

                     Гларуса се шмугна обратно,бързо се върна и седна на стола до замечтаната Христина.

                     - Какво ще поръчаме? - запита е той.

                     - Ами нали дойдохме за по бира с калмари!

                     - Ако искаш можем да пием по едно апиритивче?

                     - Не, не! В тая жега.

                     - Добре! - съгласи се Петьо и направи знак на келнера.

                     Скоро на оркестранската маса се появи Хари Паганинито. Той беше фиксирал своя приятел и когато погледите им се срещнаха, той вместо поздрав му помаха заканително с пръст в знак  ,,-Ах ти, негоднико!"

                     Не след дълго оркестърът засвири първата си песен ,,За мен ти си морска сирена". Петьо въздъхнма дълбоко загледан в Христина и тихо й пошепна:

                      - С тая песен те поздравявам.

                      - Мерси! - също тихо му отвърна тя.

                      След малко между масите мина едно хлапе. Спря се леко обърнато към Петьовата маса и поздрави сваляйки слънчевата си шапка:

                       - Добър вечер, господин Петров!

                       - Добър вечер! - отвърна му Петьо, също обърнат към него.

                       Не мина много време, когато се появи второто хлапе. То поздрави по същия начин. Петьо отвърна на поздрава, но преди хлапето да се отдалечи го хвана за лакета, придърпа го и попита:

                       - Къде ходите, бе? Преди малко брат ти. Сега ти!

                       - Ами майка и татко са на ресторант, та ги търсим, господин Петров!

                       - Добре, добре! - махна пренебрежително с ръка към него Гларуса и като се обърна към Христина продължи. - Гледай какви родители! Хукнали на ресторант. Оставили си децата да хайманосват. Да не говорим, че не се спазват правата на децата и указанията на организацията за закрила на детето.

                       - Да, да, наистина. Така не трябва да се постъпва. - съгласи се с него Христина, която окнчателно се успокои, а вътрешно се зарадва, че се е запознала с учител. Затова не отказа и втората бира, която Петьо поръча. Чашите почти бяха изпити, когато тя стана, взе си чантичката и му се извини, че трябва да отиде до тоалетната. Гларуса също стана да спази етикета-кавалера придружава дамата.

                       - Не, не, няма смисъл! - пречупи желанието му тя. - Аз сама ще отида!

                       Докато чакаше, Петьо поръча още две бири с голяма порция калмари и често поглеждаше часовника си. Времето течеше, а трябваше да мине край ,,Куцата медуза" да си прибере такъмите и да се прибира.Най - после Христина се върна. Като седна до него, Петьо забеляза особени пламъчета в нейните очи. Той вдигна чашата за наздраве, а другата си ръка сложи на облегалката на христининия стол. Но тя се отдръпна. Подуши въздуха шумно с носа си и попита:

                       - Петьо, не ти ли мирише на попчета?

                       Петьо подуши и той, и заключи:

                        - Не бе, мойто момиче, не мирише!

                       Той пак сложи ръката си на стола допирайки голия й гръб.

                         - Не, не, Петьо, мирише ми на пържени попчета! - дърпайки се леко повтори тя.

                       Като ток премина през него мисълта ,,- Това е работа на Живота!" Веднага разбра, че е разкрит. Той извика келнера, плати му поръчката, стана от стола и преди да си тръгне й каза:

                         - Виж какво, Христинче, не знам дали ти мирише или не на пържени попчета, но тоя, който ти е надрънкал тия глупости е болен от венерическа болест. Той лъже и не му се доверявай! А сега, чао!

                         - Чао! - развеселена го изпрати с поглед Христина. Тя нямаше да се довери на тоя ,,болен", но беше благодарна на оня дребничкият симпатяга, който е спря при тоалетната и й каза: ,,- Тоя зевзек, с когото си седнала е Петьо Гларуса. Той по цял ден лови попчета на вълнолома, за да ги продава, та вечер да черпи и да баламосва такива като тебе.

                         Петьо застана за миг пред ресторанта, огледа се на всички страни, дали няма да забележи Живота, но като не го видя, влезе в човешкия поток, който сякаш се плъзгаше по осветения вече булевард и се запъти да си прибере такъмите от управителя на ,,Куцата медуза". Но той се излъга. От ъгъла на отсрещния ресторант, в сянката на ароматната липа, доволно се усмихваше Живо Живота. На другият ден той нямаше да плаща сметката в ,,Куцата медуза" тъй като Гларуса не беше спечелил.