Един есенен ден...

Стоя до един пресъхнал фонтан и наблюдавам...
Наблюдавам как хората, бързайки, минават покрай мен.
Замислям се, че никой не се заглежда каква красота
има наоколо - листата са пожълтели, капят бавно едно след друго,
като сълзите на дете, което е счупило любимата си играчка...
Но това е някак и толкова тъжно. Есента сякаш отнема живота,
който до скоро цареше наоколо - фонтаните бликаха живителна и
хладка вода, хората се събираха около тях, децата тичаха по улиците
и се радваха...
 А сега? Сега всеки бърза за училище или работа и никой не забелязва
нещата около себе си... Как всичко полека-лека започва да се променя
и отново става едно такова голо, пусто и студено...
Студено, като сърцата на всички забързани нанякъде хора.
И както си мисля за това, покрай мен минава скитник...
И това ме натъжава, защото всички тези безлични и размазани
лица, които вървят по улицата, имат всичко, което е нужно
за един нормален живот и все пак са недоволни...
Може би, защото никога не са били на мястото на бездомника,
който просто се опитва да оцелее ден за ден...
И отновo започвам да се замислям...
Защо сме станали такива?
Защо вече гледаме само себе си и не се опитваме дори мъничко
да помогнем на някой, който има нужда от малко обич, внимание,
или малко подкрепа... Защо сме толкова безсърдечни?
 ... И след всеки въпрос, вместо отговор, следват други въпроси...
Но така и не успях да науча отговора на поне един от тях...