Един нечут глас

На Хриси, която винаги е насреща...

Хей! Аз съм! Моля те, вдигни си телефона!... Знам, че си там... Няма да ме заблудиш с този проклет телефонен секретар!... Ок... когато ти се говори ми се обади. Аз ще съм тук... И между другото знам какво е станало. Чао!

Той каза, че си нищо. Не си.
Той каза, че той е по-добър от теб. Греши.
Той каза, че трябва да го слушаш и следваш. Защо го послуша?!
Защо...
Хей! Може да не вдигаш, но съм сигурна, че чуваш моя глас. Той е капките дъжд по прозореца ти, които стичат се в тъга.
Чуй ме! Това съм все още аз - твоята най-добра приятелка. Искам да ти кажа истината, която той захвърли в пепелта.
Животът... Животът е твой и само твой. И те чака. Чака теб. Защо не хванеш в ръце? Аз помня, че го обичаше преди. Не ти ли липсва? Животът ти е там - навън. Излез и му се наслади. Не го захвърляй. Моля те, недей!
Той. Онзи глупак без сърце. Той те остави, знам. Но това не е краят, нали? Защо обаче не разбираш това? Разбери, че животът е такъв. Но ти трябва да се изправиш и да продължиш. Както аз направих преди.
Нима острието в ръцете ти е решение? Това ли е единственият път? Не... Не... Но ти не мислиш така. Господи! Моля те! Спри! Чуй ме, преди да е късно. Преди да не мога вече да те върна назад. Преди кръвта ти да се слее със сълзите.
Моля те! Чуй ме!
Излез навън и прегърни дъжда и живота. Те плачат за теб. Чакат те, заедно с мен. Погледни през прозореца и виж, че още съм тук.
Ехо...
Стоя под балкона ти. Дъждът мокри чадъра ми. Прозорецът ти е празен и пуст.
А телефонът ти мълчи ли, мълчи...