-Ти беше четиригодишен, държеше големия чадър, който закриваше цялото ти тяло, а ние стояхме отстрани и се смеехме! Помниш ли ме, бабе?
-Не – промълви сухо тринадесет годишния Исмаил. И как другояче, сърдит е, след като от девет години баба му не го е търсила…и не само тя.
Есенен ноемврийски ден, пътят до селото е дълъг, красив, посипан с златисто-червени листа. Може би, ако беше друго време, ако не беше точно днес, Исмаил щеше да се наслади на пъстротата, щеше да му е приятно. Малкото-голямо тринадесет годишно момче стоеше на задната седалка, стиснало с ръка дръжките на двете рози, които преди тридесет минути купи за баща си. Цветя, които скоро ще бъдат положени в пръста, за да станат част от нея, цветя, които никога няма да бъдат подарени, те ще бъдат оставени.
В сърцето на Исмаил, северния вятър отдавна се бе настанил и брулеше всичко в малката му гръд с непоносима скорост. Каква вселена само носеше там, хиляди малки светове и всеки бе различен. В този момент гледаше празно в прозор ...