Денят се сви зиморничаво и пое на запад подплашен. Лай на куче, хлопната врата и селото притихна. Баба Вида с усилие се изправи, взе менчето с млякото и погали козичката:

  - Оооо, Кротушката ми тя, милата на баба. Да избутаме и февруари, да порасте  денят, пък оттам нататък, каквото Бог покаже.

Излезе от дама, усука веригата и щракна катинара. Залости портата към пътя  и припряно влезе в къщата, подгонена от сгъстяващия се мрак. Запали кандилото и сложи ръка на опушената иконка:

- Богородичке, запази ни и тази нощ, че съвсем се развилняха – пусти циганя. Нищо не ги спира вече, от нищо страх нямат. Ошушкаха всичко, ама поне на нас да не посягат – за десет лева акъла ù взеха на Цонка. Още спи по комшии, не смее  да остане сама в къщата си. Голяма  челяд  имат, от глад посягат, ама тя, мизерията, и нас не е подминала, откак дойде тая пуста демокрация –  все немотия...

Седна на крайчето на леглото и се замисли за миналото. Тишината се настани в прихлупената стаичка. Пламъкът  на кандилото мъждукаше и правеше сенките като живи. Баба Вида се ослуша, въздъхна и легна както беше облечена. Часовникът показваше девет, равномерното му цъкане я унесе и тя заспа.

Сънят я пренесе на главната улица, чу глъчката от центъра на селото и забърза натам. Жив човек не се виждаше – прозорците и вратите на къщите зееха отворени. Отдалеч видя навалицата – помъкнали бохчи, вързопи, добитък – сякаш се изселваха. Старицата приближи и се промъкна в тълпата. Пред кръчмата беше опъната голяма маса, а Сали – Големия, надвесен отмяташе нещо в дебела книга. Селяните минаваха, оставяха кой каквото носи и отминаваха. Сали се изправи, погледна я в очите и я  посочи:

- Ей, дърто, къде е козата? Докарай я и се нареждай!

Баба Вида се стресна и отвори очи – сърцето ù блъскаше... Ослуша се – имаше някой на двора.

Не посмя да погледне през прозореца, притихна до вратата, затаила дъх. Чу изтракването на веригата, с която отключваше дама и изтръпна. Паниката и страхът се свиха на топка в корема ù – цялата трепереше. Часовникът показваше един. И да вика за помощ, нямаше кой  да я чуе, пък и да я чуе – би ли посмял да се покаже... Стъпки по двора и жалостивото блеене на Кротушка я хвърлиха в ужас. Времето сякаш спря. Старицата триеше сълзите и кършеше безпомощно ръце. Не след дълго всичко утихна. Напрегна слух да чуе Кротушка – само тишината се стелеше и усилваше предчувствието. Кръвта заблъска в слепоочията, болка запулсира и притисна тила ù – олюля се и приседна на стола:

- Кротушката ми, душицата ми, другарчето на баба – отиде курбан на душманите, отиде... Мъката я стисна за гърлото. Пак се ослуша, стори ù се гласчето на Кротушка. Надеждата ù даде кураж, престраши се и тихо отвори. Изпищя, политна и падна на двора. Сали се надвеси над нея:

- Давай парите!

Баба Вида го гледаше с ням ужас.Опитваше се да каже нещо, но излизаше само пресипнал шепот.

- Давай пенсията! – хвана я за ръцете и я завлачи към къщата.

Старицата примря от страх и изгуби съзнание. Когато отново отвори очи, видя Сали да тършува. Надигна се на лакти:

- Недей, баба, недей така, нямам пари. Не си слагай грях на душата...

Сали се извърна побеснял, удари я и яките му ръце я стиснаха за гърлото:

- Как нямаш –  вчера ви раздадоха пенсиите.

Баба Вида хвана китките му, опита да поеме въздух и поне още глътка живот... Мракът се спусна, немощните ръце се отпуснаха... и всичко свърши. Часовникът потракваше с безразличие, отмервайки безконечния бяг на времето.

На заранта клепалото на малката черква щеше да извести селото – и всички да отдъхнат, че и този път злото е пощадило техния дом... А вечерта отново ще притихнат  от смразяващия страх в още една дълга нощ.

              ЕДНА  ДЪЛГА  НОЩ

...