Не знаеше тайната до оня черен ден.

Гумите изсвистяха пронизително. Облак прах  я обгърна...

... Още на светофарите поршето я притисна, изскочи иззад отдясно в платното, но вместо да завие, я последва. Взряна в светофара, не загледа водача. Помисли си, леко изнервена, че на някои им дават книжките ей-така! „Потенциални убийци!" С облекчение се изниза от натоварената колона и отби към една странична уличка, обиколна, но извеждаше към източния изход на града. Отвори прозореца, намали и затананика. Дори се засмя, усещайки чистия път напреде си. Рядко й се случваше да потисне емоциите си. Не губеше самообладание никога, още по-рядко на пътя, но не беше от хората, които сдържат гнева зад зъбите си. Насрещното платно беше натоварено, в края на уикендите напливът към града бе голям, но тя бе в обратна посока. Нейното платно беше празно. Забеляза само точица в задното стъкло, някой като нея беше хукнал не да се връща, а да бяга от тая лудница... Докато се усети, точицата се превърна в онова порше, дето го кара  некадърник, забързан за някъде, но отсрещното движение не му даваше възможност да я изпревари. Натисна скоростта и започна да й диша във врата, скъсявайки дистанцията. Заставяше я да вдигне и тя. Погледна в огледалото - там, зад кормилото, не се виждаше никой. Никой! Побиха я тръпки, беше облачно, но светлината беше достатъчна, за да се вижда добре дори. Колоната отсреща се изниза. Невидимият натисна рязко газта и закова спирачки на косъм зад нея. Клаксонът му изпищя. Като сирена. Пак настъпи газта, пресече с клаксона, спря на косъм - на три пъти така. После изви встрани, плъзна се досами красивото й рено и намали, изравнявайки се странично с нея. Никой! Зловещ писклив смях зад волана, усети тежък дъх на лявата си страна. Поршето излезе с половин метър пред нея, но продължи да кара встрани в другото платно, натисна спирачка и пак се изравни. Смехът секна, струи въздух насичаха тишината, горещи, вдишани в ухото й. Поршето отново се засили сечейки изкъсо пътя й, някой отвътре изкрещя:

- Хей, маце, по-добрата ще оцелее!

Изпревари я, набра скорост и наби спирачки. Гумите изсвистяха пронизително, сливайки се с фалцетния смях. Облак прах я обгърна, напълни гърлото й, ушите, очите. Закашля се и отби вдясно. Поршето се стопи със светкавична бързина.

                Десетина километра измина така, сама на пътя. В далечината съзря отново черна точица, която започна да увеличава размерите си. Изтръпна, но се оказа някаква друга кола, спряна в отбивката. Отдъхна си, прекара ръка през стегнатото си чело. И в този момент поршето изскочи изневиделица от един страничен черен път, задмина я, натискайки пискливия клаксон. От прозореца се протегна хилава старческа ръка и й помаха. Натисна задна и закова спирачки пред нея. Подаде се сбръчкана мусура, така си бе представяла караконджулите някога - обърна се назад и впи воднисти зеленикави очи в нейните. Пухкава, рехава, проскубана коса се ветрееше като зловещ ореол около черепа.

- Ха-ха-ха... по-добрата! Ще оцелее по-добрата!

                Смехът се разнесе, изви се високо, достигайки уродливите звуци на клаксона.

- Психопатка! Стара вещица - изкрещя Магда - Намерила кого да плаши!

А в шепите си усещаше пот - лепкава, гореща, тя капеше на зърна. Страхът изви очите й, изпъна мускулчетата на устните, стегна долната челюст. Ноздрите се свиха, а в слепоочията запулсира сърцето й учестено. И все пак, напрежението пробуди дяволчетата в нея, настърви я. Тая дъртофелница не знаеше с кого се захваща! Магда натисна педала. Сега ще я застигне, ще я стисне за гушата и ще й разкаже играта. Не можеше да й се опре - нито по проклетия, нито по злопаметност. Който я познаваше добре, знаеше колко злонравна може да бъде, който бе тръгнал насреща й, не се бе оттървал леко. Нали й майка й все й повтаряше - проклетията ти е в повечко. Тая проклетия я държеше.

Поршето като че ли намали, когато тя тръгна да го застига. „Виж ти, пак номера! - мина й през главата - сега ще видим коя е по-добрата!" Спря насред пътя и дори отби встрани. Магда не се отказа. Изравни се с него, оставяйки предвидливо два метра разстояние. Впи очи в старицата и изкрещя през отворения прозорец:

- Слушай какво, не съм решила, не съм те смазала! Стига с глупостите. Намери някой друг!

Ако не беше достатъчно благоразумна, би я повлякла за косите, но гневът не помътняваше съзнанието й. Магда владееше мислите си и предвиждаше всяка опасност. Не искаше да се изложи на риск, посягайки към старицата. А тя, свила караконджулското си лице в мазна кротост, мълчаливо повдигна рамене в съгласие, но през стиснатите й устни Магда усети пак оная натрапчива фраза: „По-добрата, ще оцелее по-добрата!", а воднистите зеленикави очи се извиха, посочвайки задната седалка. Магда инстиктивно погледна натам и изтръпна. Кротко изпънала спокойни ръце, опрени с дланите към коленете, оттам я гледаше трийсетина годишна жена... с нейното лице.

(СЛЕДВА)