Искате ли да чуете история за ледената кралица? Сигурно сте чували много истории, но тази е реална. Истинска ледена кралица в един истински студен и жесток свят.

Тя не беше обикновено дете, не беше като всички други. Не обичаше да си играе с децата, те ù се подиграваха, смееха се за това, че е различна. Тя понасяше детските подигравки с мълчание, никога не им отвръщаше, за нея те бяха просто деца. Научи се да обича себе си и само себе си. Намери си занимания сама, обичаше да чете, четеше много и всичко. Опитваше се да намери някой като себе си дори в книгите, но не успяваше, дори героите да бяха специални, те пак бяха като другите. Тя си мислеше, че е единствена. Затваряше се в себе си и ставаше все по-студена и мрачна, но със студенината красотата ù растеше.

Започна да ходи на училище, но и там беше същото, подиграваха я, смееха ù се. Тя имаше една мечта да има приятели, но никой не искаше да дружи с нея. Изминаха много години, през които тя трупа своята омраза, презрение и недоверие към хората. Сърцето ù стана ледено. Сърце, което тя намираше за ненужно. Защо ти е сърце, след като никога няма да го ползва, никога няма да обича и няма да бъде обичана. В гимназията беше малко по-различно, бяха започнали да ù обръщат внимание, заради красотата ù. Но тя знаеше, че не може да се довери на никой, беше сама в своя живот и не се страхуваше от самотата, тя беше хубаво нещо, беше спокойствие, беше бягство от ежедневието, бягство в нейния свят. Годините бавно минаваха, даже прекалено бавно. Тя бавно-бавно започна да излиза и да се сприятелява с хората от класа си. Но пак се чувстваше излишна. Те я канеха, тя ходеше, но се чувстваше излишна. Те бяха приятели или всеки от тях беше приятел с някой друг, а тя с никого. Опитваше се, но никога не се получаваше, винаги всичко завършваше с много болка, за нея, с предателства и забиване на ножове в гърба ù. Това я озлоби допълнително, тя се научи да играе тяхната игра, но винаги накрая излизаше тя победителката, тя стъпкваше всеки със своята студенина и леден дъх. Устата ù беше най-силното оръжие, с нея можеше да убие всеки. Хората си мислеха, че просто е странна, но тя винаги побеждаваше и винаги беше победителят в играта, наречена живот.

Един ден обаче ледът, който беше разпръснала навсякъде, се пропука, и бавно жилките тръгнаха навсякъде, докато накрая всичко се счупи на милион парченца. Тя загуби всичко, всичко, което се беше опитвала да съгради и построи, то се счупи, заедно с ледената обвивка, в която го беше сложила. Нямаше вече „приятели”, нямаше вече излизания, целият ù живот се беше натрошил и беше изчезнал. Тогава тя се почувства слаба и самотна. Не искаше пак да бъде самотна, беше се докосвала до другия свят и там беше приятно, трябваше да се отърве от леда, без леда, няма как всичко да се счупи, няма как да се разпадне на парченца, то самото ще е цяло и ще може само да издържи.  

Опита се да започне наново, но всички не искаха да са с нея, те знаеха, че тя е зла, тя е ледена и пак ще разбие всичко на парченца, защото освен своя свят, тя беше разбила и техния, беше ги излъгала, а от лъжата няма по–голямо зло. Но тя не се отказа, постоянно се опитваше и бавно-бавно започна да оправя нещата, но проблемът с ледено сърце оставаше, тя не знаеше какво да прави, знаеше, че е прекалено слаба, за да може да се бори сама, и знаеше че ако ù се отдадеше случай, пак щеше да използва своя леден дъх, за да замрази всичко. Тогава се появи пролетта, тя беше топла, свежа и всичко покрай нея цъфтеше. Ледената кралица досега не ù беше обръщала внимание, но сега започна да я гледа по друг начин, започна да иска да е като нея, и тя да може да радва хората и вместо да ги „замразява”, да им помага да „цъфтят”. Пролетта беше различна, тя беше пълната противоположност. Ледената кралица ù завидя, но не за друго, ами за това, че не се поддаваше да студеността, на белотата на кралицата. По стечения на обстоятелствата двете заживяха заедно. Двете бавно, бавно започнаха да се сприятеляват. Ледената кралица се чувстваше добре, усещаше топлината, усещаше живота. Пролетта я караше да се усмихва, караше я да се смее, караше я да се забавлява и наистина ù беше приятелка, не беше само на думи, ами и на чувства. Кралицата бавно започна да се топи, първо по краищата, като красивата ù кожа излизаше от леда, вече не убиваше всичко, до което се докоснеше, вече и тя радваше хората с топлината си. Бавно, бавно ледът все повече намаляваше, докато не остана само едно ледено място в нейното тяло – нейното сърце. То сякаш не можеше да се разтопи, сякаш не искаше да остави леденото си жилище, сякаш не искаше да бъде добро. Ледената кралица много се бори с това, но нямаше смисъл, борбата изглеждаше загубена, но тогава срещна красавец от лятото. Сякаш той беше това, за което тя мечтаеше, той беше много по–топъл от пролетта, той беше горещ, караше кралицата да се чувства прекрасно. Толкова много години беше усещала само леда, но сега усещаше нещо повече от топлина, сега нещо направо я изгаряше отвътре. Самият му поглед беше такъв. Той също я харесваше, беше влюбен в нейната красота и лек хладен допир на кожата. Харесваше как тя се смееше с перфектно белите си зъби, харесваше синия ù поглед...

Двама се целунаха, тялото на кралицата сякаш само тази целувка чакаше, топлината се плъзна по всички вени, изгаряше всичко, до което се докоснеше, докато не стигна до сърцето, което от топлината просто се счупи, ледът вече го нямаше и тя беше способна да обича. Дори да я наранят отново, тя знаеше какво е любов и какво да те обичат и ти да обичаш, тя щеше да се справи със всичко, все пак нали любовта спасява света?