Поредната тиха и прохладна лятна нощ. От онези, в които, въпреки че сънят би бил, навярно, най–прекрасното нещо, човек упорито го отбягва. Седи си на удобното кресло и хвърля небрежни погледи към нощния пейзаж – песента на щурците, която звучи толкова успокояващо и отпускащо, яркото сияние на пълната луна, някой случаен звук, излетял от среднощна птица. В уюта на дома нещата също са доста спокойни; големият стенен часовник, който бавно, но с плътен звук възвестява началото на втория час от новия ден, забравената цигара небрежно догаря в пепелника, разни мушици приспивно прелитат около газовата лампа, която едва осветява малката стая. Стои още малко, пък решава, че е време да ляга. Отива да си измие зъбите. Поглежда се в огледалото – дълбоки бръчки се опитват да прикрият младежкия му чар, брадата е набола, а косите – прошарени. Умората в зачервените очи е видима. Няколко механични движения и вече е готов. Готов да заспи, да се събуди, да се бори с живота...