Една прекрасна утрин
ЕДНА ПРЕКРАСНА УТРИН
Полетът беше невъобразимо красив!
Издигах се, падах, тялото ми чувстваше с всяка своя клетка освобождението от физическите закони. Небето не беше вече небе, а море от разтопени желания, сред които плувах, възхитен от собствената си възхита. Секундите се превръщаха в минути, минутите - в часове, часовете - в години, годините - в безкрайност, а безкрайността - в секунди. Магическият кръг на Вселената се беше затворил около мене и аз се носех сред него далеч от хората, от смешните им закони, далеч от самия себе си.
Тогава дочух шума - един такъв, гальовен като ромон на поточе и в същото време - зловещ като шепот на изгладнели мравки...
Пропадах дълго и безкрайно. Изкривеното време се плезеше насреща ми като клоун в клетка с хиени. Усещах, че ударът ще дойде скоро, че след миг от тялото ми ще остане само локва червена течност и натрошени кости, гарнирани с парчета мозък. А шумът, приличащ на ромон и в същото време на зловещ шепот от изгладнели мравки, прерастваше в оглушителен грохот. Събрал цялата си воля, решен да победя надигналия се страх, отворих едното си око, за да срещна заплахата очи в очи....
В този момент се събудих. Слънцето весело надничаше през прозореца. Палави лъчи се гонеха из стаята, придавайки на прашинките неземно красиви цветове и форми. Един гълъб кацна на перваза, огледа се и важно, важно почука по прозореца. Увлечен в разговора с него не усетих кога в мозъка ми се настани някакъв шум. Той напомняше на нещо - може би на ромон на кристално планинско поточе, а може би на зловещия шепот на прегладнели мравки. Огледах се, ослушах се - красивото утро напираше да се вмъкне през прозореца, но все пак нещо не беше наред. Някакъв подсъзнателен и първичен страх пропълзя по кръста ми, а след това все по-нагоре и по-нагоре, докато се загнезди в едно скрито ъгълче на мозъка ми, откъдето се плезеше на здравия разум. Подскочих нагоре и... се събудих.
Огледах бавно и полусънено познатата до болка стая.
Изведнъж тя се разтърси от властен и самодоволен, зловещ смях. Очите ми се събраха в точка от ужас, а съвсем невероятно сърцето ми не падна в петите. Опитах се да скоча от леглото, но не успях и само жалко се претърколих и тупнах на пода...
Отворих очи и погледнах под леглото. Там, скрити на завет краката ми играеха сантасе и се караха; десният с глас като ромон на планинско поточе, а левият шептеше като стадо изгладнели мравки...
Беше прекрасна утрин.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стоян Владов Все права защищены
