ЕДНА ЩУРА  ГЛАВА

            - Бульо Сандьовице, мама каза да ми дадеш 5 яйца, два сапуна за пране, един пакет сол и три хляба. И, ако останат стотинки, да ми дадеш и една вафла – момчето изстреля всичко това доста бързо, а при последното, това за вафлата, се огледа малко боязливо.

            - А бре, Ванко, къде ще го носиш всичкото това нещо, като не си донесъл кошче. Или пак ще туряш яйцата в джобовете, та до вас и за бъркане да не станат.

            - А, този път ще ги сложа в пазвата и здрави ще ги занеса на  мама, че ще ги вари цели.

            Продавачката сложи на тезгяха всичко, което поръча момчето и понеже нямаше други хора в дюкяна, загледа с любопитство как малкия ще събере покупките в пазвата си. Ванко напъха солта и сапуна в пазвата на пооръфаната си фланелка и тъкмо да сложи и яйцата там, в дюкяна влезе техният комшия Филип Славов.

Той беше среден, по-скоро нисък ръст, но много здрав и много набит млад мъж, някъде около трийсетте. Късо подстриганата му остра коса, облото му, изпечено от слънцето лице и най-вече късите, малко криви, но много здрави крака му предаваха осанка, от която доста хора се бояха. Филип играеше футбол в един от местните отбори, дори беше негов капитан, минаваше за най-добрия футболист и целият град го познаваше.

Когато Филип влезе в дюкяна, буля Сандьовица му махна с ръка приятелски, усмихна се и каза:

- Ела да гледаш сега сеир. Да видим Ванко дали ще събере покупките в пазвата си.

Филип се приближи до момчето точно в момента, когато то сложи там току-що закупените яйца. Намигна съучастнически на продавачката, хвана малкия купувач през кръста и то точно там, където бяха яйцата и го вдигна във въздуха:

- О, Ванка-Гаванка, какво си купуваш, мойто момче.

Но белята вече беше направена. Притиснатите от мощните му ръце яйца буквално се размазаха по снагата на момчето и протекоха издайнически през моряшката му фланелка.

*    *    *

Реших да започна разказа си за един от най-колоритните личности в града точно с тази случка, защото когато го уговарях за среща, той най-невъзмутимо ми каза, че нямал такива интересни случки, „ставащи” за моя разказ. Все пак „великодушно” се съгласи и в уреченото време аз се запътих към Кафенето на Мино. Пресичайки площада, обаче, се натъкнах на една, повярвайте, доста комична гледка. „Моят човек” се беше спрял под палещите лъчи на следобедното юлско слънце заедно с още двама-трима авери, долу-горе на неговата възраст и така оживено разговаряше с тях, така красноречиво жестикулираше, че макар и да не чувах нищо от техния разговор, не ми беше трудно да се досетя за какво идеше реч. Чичо Филип беше значително по-дребен от останалите и смешно, като някакъв кралски пингвин подскачаше около тях, държейки със силно изпъната ръка бастунчето си, отдалечено по този начин от тялото му на една ръка разстояние и потропваше с него, което, погледнато от страни беше доста забавно.

 Докато се наслаждавах на картинката, до мене се приближи един наш общ приятел.

- Виждаш ли ги хубавците? До сега бяха в кафенето на Мино и такова шоу спретнаха, че не ти е работа. То не бяха песни, не бяха закачки, не беше чудо. Удариха по два пелина и като почнаха… Леле-мале!

Настроението ми се изпари моментално. Та моята среща тотално се проваляше. Споделих тревогите си, но моят приятел ме успокои:

- А, той спомена, че ще го чакаш там и затова побързаха да си тръгнат. Ей сега ще ги изпрати и ще се върне. Не се притеснявай. Само спи и гледай.

А веселата компания на мегдана продължаваше с пълна сила. Все пак, половин час по-късно, чичо Филип, изглежда се сети за мен, защото някак набързо се сбогува с приятелите си и все така смешно се закриви към мене.

Приказката ни в кафенето на Мино започна трудно. Не можех да повярвам, че микрофонът го смущаваше. Може би си мислеше, че това, което исках да направя, беше твърде несериозно. Все пак малко по-малко набрахме скорост, всичко дойде на мястото си и старият човек започна по-категорично да отговаря на моите въпроси:

- Кореняк добричлия съм, роден съм в този град през 1928 година.

Да си призная, не му давах годините. Вярно, че вече говореше доста заваляно, ходеше бавно и, както казах, малко смешно се подпираше на иначе много красивия си бастун, но чак пък да е 83 годишен. Поне лицето му казваше друго. Не че нямаше бръчки по него. Имаше, но кожата му беше доста свежа и подкупващо мека, а очите му, ах, тези очи. Те бяха светли и бистри като на младеж. Гледаха прямо, чисто, а дяволитостта направо струеше от тях.

Моят събеседник обаче, не се хвана на комплиментите ми, отмина ги като влак край малка гара и като отпи от бялото, изстудено специално за случая вино, продължи да отговаря на въпросите ми:

- Бях доста палав като малък. Бях здрав, корав, буен и много-много не си поплювах, когато някой ми се оперчеше. Пък и нали бях футболист. Иначе, не, не съм правил кой знае какви големи бели, но не бях и от кротките… Е, чак пък да съм бил бабаитин, да съм се биел често с момчетата, не съм, ама нали ти казвам, горко му ако някой ме закачеше за нещо… На какво играехме като деца ли? Ами най-често на футбол. Я майка ми, я на някое друго момче майка му или баба му ушиеха топка от стари парцали и юруш, по цял ден тичахме след нея. А, и на джандари и апаши играехме много. Пък след обед, като се върнехме от школото, отивахме на края на града, там, дето сега е житническата бензиностанция имаше поляни, дървета. Много се катерехме, а понякога играехме и на чилик. Тя е много стара игра. Още Дядо Вазов я описва в „Под игото”, ако не се лъжа.

 Знаех си, че ще ме питаш и за училището. Ами тук, в Добрич завърших прогимназията, ама гимназия завърших във Вълчи дол. Изключиха ме от тук, защото баща ми висеше все по концлагерите. Занимаваше се със зърно, купуваше, продаваше, много-много не му разбирах от занаята. Знам само, че беше съден от комунягите не заради работата си, а затова, че е бил Николапетковист.

Какъв ученик ли съм бил? Ами, как да ти кажа, от калпазаните малко по-нагоре. Но литературата много я обичах. Виж, литературата за мене е Йовков. Голяма работа е. Аз и Вазов харесвам. Много четях навремето, моето момиче. И български автори, и чужди… Всякакви. Но най-харесвах българските.

А историята, направо я обожавах. И сега мога да споря по някои теми от нея. Само за математиката не питай, бях такъв калтак, не ти е работа. На даскалицата направо ѝ прилошаваше като дойдеше ред на ме изпитва. Рак завъди от мене, горката. Все ми викаше: „Филипе, Филипе, главата ми побеля с тази твоя математика”. Моя била, да не съм я измислил аз?

Дали съм дърпал момичетата за плитките? Не помня, може и да съм го правил, но май минавах за грозник и твърде не ме харесваха. Макар, че него време, освен футболист, бях вече и певец, и артист, където имаше такива, както сега му казвате „купони”, аз съм на първа линия. Все исках да играя „принц”, ама те ми даваха роля я на палач, я на пазач, нали ти казвам, бях малко грозен. Ама се оправях, де. Нали бях малко ингьозест, едното ми око беше все в жените.

Предварително знаех, че моят събеседник е най-популярен най-малко с две неща, които особено в наше време се самоотричаха взаимно – футболът и музиката в нейния класически вариант. Самият той добър футболист на времето, беше и треньорът, създал всички най-добри футболисти на Добруджа. Стотици момчета бяха преминали през неговата школа. Знаех, че ги обичал много, но бил страшно строг с тях. Понякога заработвала и „шамарената” фабрика, но само понякога. Затова и насочих разговора в тази посока.

- Е, чак пък да съм ги биел, не съм, ама, признавам си, по някое шамарче отнасяха, щом си го заработваха. Щото имаше и такива, които не знаеха от коя страна се рита топката. Обаче, особено мразех пушенето и пиенето. За пушенето понякога им прощавах, но за пиенето… Виж, аз може да съм бил палав, луд, може да съм бил побойник и какъв ли не още. Сега не искам да се пиша на светец, но докато бях футболист, а после и като треньор, никога не съм си позволявал да близна, не да пийна, да близна алкохол… Ама, чакай, за тези неща питай баща си, той също е тренирал на времето при мене. Най-много, обаче, може да ти разкаже Мино. Не го гледай, че сега е седнал там и дреме като Калмука от Йовковите разкази. На времето беше много добро вратарче.

Споменатият Мино, беше съдържателят на кафенето. Той наистина седеше на една отдалечена маса, четеше, уж, някакъв вестник, но когато чу хвалбата по негов адрес, наостри уши, вдигна глава и избоботи:

- Да, да! Ама чак сега ми го казваш, нали! А тогава ни гонеше като финикийци. Добре че скришом успявахме да дръпнем по някой фас.

Репликата развесели моя събеседник. Той се засмя с глас, но после някак странно се понатъжи и  гласът ме стана малко глух, сякаш се извиняваше за нещо:

- Да, и да ги хваля не обичах. Щото славата и потупването по рамото развалят човека. Ти го хвалиш, а той си мисли, че вече е голяма работа и че едва ли не от него започва и около него се върти света. Ама не е тъй. Виж големите футболисти. Повечето от тях нито пиеха, нито пушеха, а пък най-много мразеха да ги хвалиш.

Мислех да му задам още няколко въпроса на тази тема, но реших, че другата му любов – музиката също чака. Великолепен баритон, с много арии и песни от цялото съзвездие на класическото изкуство в своя репертоар, той можеше да разкаже много.

- Бях солист при Захари Медникаров. Обиколихме с него света. Що концерти, що награди, що чудеса… Ама няма вече сила…

- Хайде, хайде! А преди малко какво правехте тука с твоите приятели – закачих го аз.

Старият човек отново се засмя и сякаш да се самоопровергае започна да тананика мелодия от популярен бродуейски мюзикъл. Дори и без текст, кадифеният баритонов глас на чичо Филип впечатляваше. Макар и на тези години, той така се вживяваше в мелодията, сякаш не аз, а „прекрасната лейди” на Федерик Лоу беше пред него на масата.

И може би да покаже, че може не само да си тананика, а и да пее, старото поопушено миново кафене се изпълни с ненадминатия шедьовър на Херман. Колко хубаво звучеше „Хелоу, Доли”, с гласа на вече 83-годишния старец. А как ли е звучал той на времето в Арецо…?

Прочутият театър „Театро Петрарка” в Арецо – може би най-живописния град на италианска Тоскана - буквално се пръска по шевовете. И как няма да е така, когато тече заключителния гала-концерт на международния хоров конкурс и последни на сцената излизат невероятните български дарования от хора на Захари Медникаров. Те не само печелят този конкурс. Още от първото им появяване в града, където са родени великите тосканци Франческо Петрарка и Джорджо Вазари, на стръмното китно площадче с красивия фонтан, кой знае защо наречено с гръмкото име площад Гранде, те по някакъв начин стават симпатични на романтично настроените домакини. Но когато този предобед излизат на сцената, залата притихва, за да избухне в небивали овации след последните виртуозни движения на медникаровата  диригентска палка. Дълго, много дълго време още хорът стои на сцената. Зрителите просто не пущат своите любимци.

И тогава се случва чудото. Пред хора излиза един от неговите солисти – дребничък, усмихнат, със светли очи, но с малко недодялана фигура, приличаща по-скоро на боксьор или щангист и нямаща може би нищо общо с изтънчените италиански представи за солов изпълнител. Но залата се изпълва с блестящото му акапелно изпълнение на един от бисерите на старите бродуейски кабарета. „Хелоу, Доли” звучи така, сякаш пее не този, когото публиката вижда на сцената, а самият Фрийман я удивява с чаровния си глас.

Не, краят не може да се опише. Няма и смисъл. Ще кажа само, че след концерта Филип Славов, защото се сещате, че великолепният български баритон е именно той, едва не остава без обяд. Нашите обядват в стола на театъра заедно с домакините - служители и артисти, които нарочно бавят обяда си и по този начин объркват всички установени смени, за да изчакат да видят от близо симпатичният българин. И когато най-сетне влиза в стола, нашият добруджанец безнадеждно е обграден от фенове и фенки. И той раздава автографи и усмивки, като че ли половин Италия се бе изсипала да се храни там. А на прощалната вечеря масата на българите е отрупана с какво ли не. Но със сигурност най-много се лее гордостта на Тоскана – световноизвестните вина Кианти и Вин Санто.

- Жалко, че тогава не пиех алкохол, ама поне се наситих на пици и спагети - щеше да каже сега моят събеседник, ако той разказваше тази история. Но не я разказа, чичо Филип просто не обичаше да се хвали, а и като че ли се поумори. Време беше да приключим нашият разговор. Още повече, че реших да завърша описанието на нашата среща точно с тази тосканска история, разказана ми от наши общи приятели.

Вече си тръгвах, когато в кафенето влязоха някакви негови познати. Вдигна се познатата шумотевица, доскорошният ми събеседник се оживи отново. Може би умората щеше да изчезне от лицето му и старото поопушено Миново кафене отново щеше да се изпълни с музика.