Една споделена, но неизживяна любов
(част 3)
След като изкачиха и последното стъпало, Мадан даде указания на насъбралите се 2-3 чужденци доброволци и се обърна към Лия:
- Ани, мога ли да поговоря с тебе насаме?
- Да, разбира се – притеснено се съгласи Лия. И двамата направиха 10-ина крачки встрани от стълбището, по-далеч от административния офис.
- Искам да те помоля за нещо важно – продължи Мадан.
- Да? – все по-треперещ стана нейният глас.
- Днес се налага да бъда цял ден с моя президент – ще положим цветя през Паметника на незнайния войн, след това ще се срещнем с вашия президент… И искам да те помоля ти да отговаряш за автопарка тук – 30 лимузини, 5 полицейски коли и 3 линейки.
Сърцето на Лия прескочи 1 удар.
- Аз ще мога ли да се справя? Какво точно трябва да правя?
- Уверен съм, че ще се справиш. Затова и от тебе го поисках. Сега ще ти обясня набързо: всички членове от делегацията знаят много добре, че по трима трябва да си поделят един автомобил. Сега ще тръгнем почти всички – така че няма да имаш проблеми; след това обаче трябва внимателно да разпределяш колите; последните 3 не ги даваш по никакъв повод! Те трябва да останат резерва, ако възникне извънредна ситуация. Освен това линейките ще са тук и ще чакат указания също от тебе. Полицейският кортеж ще тръгне с нас, но и тук ще остане моторизирана охрана.
- Добре, – едва промълви Лия.
- Е, аз ще тръгвам до няколко минути.
- Моля те, върни се бързо. Колко време няма да те има?
- Около три часа – усмихна се Мадан.
- Цяла вечност! Започвам обратно броене – каза Лия и се опита да се усмихне, все още неосъзнаваща какво й беше стоварено за добро утро.
След по-малко от 5 минути кортежът отпраши… паркингът пред резиденцията странно опустя. Не бяха минали и 20 секунди откакто и последната полицейска кола излезе през портала, когато дребен бирманец се затича към Лия и с притеснен вид попита къде е делегацията. Лия му каза, че са тръгнали преди по-малко от минута. Чичото й се примоли да му отпусне автомобил да ги застигне, защото и той трябва да присъства на официалните срещи на своя президент. Лия щеше да го нахока по балкански, но се въздържа, и му каза да я последва. Долу шофьорът на най-близко паркиралия автомобил тамън изхвърляше фаса си. Лия каза на водача на МПС-то да кара бързо и да се постарае да застигне кортежа и да направи знак на полицаите да го пуснат между лимузините – защото цялото движение е блокирано заради делегацията, и ако не успее да се вмъкне, ще трябва да чака насъбралите се автомобили, а и след това ще пътува в трафика… Шофьорът прие мисията си и потегли с мръсна газ.
Лия изкачваше стълбите към административния офис, когато втори чичо я пресрещна със същата молба. След дълбока въздишка и няколко цветни реплики (наум, разбира се) Лия му обясни, че ще му отпусне автомобил, но няма как да застигне кортежа. Ще трябва да отиде и да чака пред Президентството или просто да се свърже със свой колега и да се уговорят нататък. На този шофьор Лия заръча да се прибере веднага в резиденцията след като остави „товара“ си при други членове на делегацията – „резервните“ коли застрашително намаляваха, а бяха минали едва 3 минути от тръгването на кортежа…
Когато за пореден път Лия изкачи стълбите към мобилния офис, о, изненада – още един чичо я приближаваше с отчаян поглед… Тук обаче не беше необходим просто автомобил. Въпросният господин имаше среща в местното Министерство на околната среда и водите, но… то се намира на две различни места. Лия бързо съобрази да звънне и да потърси името на сръбския колега на бирманския министър и да попита на кой адрес се намира приемната на министъра. След по-малко от 5 минути и този чичо вече беше настанен в лимузина, шофьорът получи указания какво, къде и кога, а Лия за пореден път… изкачваше стълбите към административния офис на делегацията. Един екзистенциален въпрос се въртеше в главата й: останаха ли членове на делегацията или вече всички бяха заминали по задачи?
Трите часа за някои сигурно са отлетели неустно, но за Лия секундите се движеха толкова бавно, че тя имаше усещането, че времето тече назад… Напрежение си е, да си признаем честно, момиче на малко над 25 г., наето да бъде преводач, изведнъж да се окаже „регулировчик“ на автопарк на чуждестранна делегация. Освен че май е мъжка работа, дали не трябваше някой бирманец да го прави… Защо тя? Мадан се върна, тя си отдъхна и в един по-спокоен миг го попита. Той безцеремонно отвърна:
- Защото знаех, че ти ще се справиш. – Тя го погледна още по-изумена. – А никой от моите сънародници тук – не.
Нямаше време за неловко мълчание. Нови ангажименти, срещи, уговорки… денят неусетно отлетя. И за да няма нови изненади на следващия ден, преди да си тръгнат, Мадан й каза, че утре тя ще изпълнява същата длъжност. Но вече за цял ден, защото половината делегация ще пътува с автобус на 200 км от столицата – да посетят средновековен манастирски комплекс – а само президентът ще лети с хеликоптер… Излишно е да споменаваме, че тази нощ остана безсънна за Лия…
На следващия ден Мадан отново я увери, че всичко ще бъде наред – но това не успя да я успокои… Автобусите тръгнаха още преди 08:00 ч. Цял ден сама с толкова автомобили и безброй срещи! Компания й правеха 2 бирманци – единият студент в Сърбия, а другият – зам.-консул, пристигнал за събитието „за морална подкрепа“ от северната Венеция – Санкт Петербург. Във въздуха се усещаше леко напрежение – последен ден, след няколко часа целият катун в резиденцията ще трябва да се раздига… А междувременно ще има среща по-късно с министър-председателя. За другите височайши сръбски особи Лия не знаеше, но и не беше нужно… Президентът си е президент – няма случайни срещи.
О, всъщност има! В ранния следобед след срещата с министър-председателя на Сърбия (Лия за първи път го виждаше на живо – висок, снажен, галантен, с излъчване на царственост … усмихна се и кимна на цялата група преводачи) и докато охраната от двете страни се суетеше, Мадан попита преводачите дали искат да се срещнат за минутка-две с президента и да си направят обща снимка за спомен. Моля? О, каква приятна изненада. Е, Лия, не се впечатлява от хора, знаменитости или не (все пак беше и почти личен преводач на Жан-Клод ван Дам, когато снимаше първия си филм в Белград… всички припадаха от притеснение пред него, а Лия спокойно си вършеше работата с гардероба на актьора), защото всички сме еднакви – в този смисъл, но подобно предложение е много мил жест към останалите, които след това цял живот ще се фукат с кого имат снимка…
Президентът на Мианмар е изключителен човек. Освен че е инженер физик, избирането му на тази длъжност е съпроводено с прелюбопитен факт. Само 2 дни след обявяване на кандидатурата му като представител на неговата партия, най-големият им политически опонент, т. е. втората по власт и популярност партия, също решава да го подкрепи – защото не може да предложи по-достоен кандидат. Все едно в САЩ либерали и демократи да се съгласят за една кандидатура; или тук, в Източна Европа демократи и комунисти да издигнат един общ представител… Да, ама друг път. Лия беше впечатлена от този хрисим човек, който с усмивка и искрено отношение благодари на екипа преводачи, снима се с тях и тръгна по коридорите за следващата си среща. Охраната го водеше, а Мадан остана с преводачите.
Докато всички бавно вървяха към административните офиси, г-н консулът от Санкт Петербург помоли Лия да се снима с нея. Височък, от по-тъмната боя, естествено… Какво беше учудването й, когато той дори си позволи да я хване през рамото. Но не се отдръпна. Е, и Мадан не остана по-назад – и той си поиска снимка с нея. Тя се смути, но се съгласи. Мадан обаче постъпи кавалерски – не я докосна; само застана до нея.
Заваля. Проливен дъжд. И не спираше. Наближи време целият екип височайши гости да се качи по колите и да тръгнат към летището. Мадан се приближи към Лия и я попита:
- Искаш ли да дойдеш с нас? И този път да пътуваш с кортежа?
- Да, разбира се. Много ще се радвам.
- Ще го уредя – само това отговори Мадан и отново тръгна по задачи.
Лия сияеше. Но в суматохата по правенето на списък с координати – за да поддържат връзка после всички от „организационния комитет“, взимането на довиждане, благодарности от и към този и онзи… времето неусетно отлетя. Мадан уреди Лия и студентът да пътуват в същата кола с него; но никой друг от преводачите не получи подобна покана.
Мадан седеше на предната седалка, а студентчето – до Лия. Почти не говориха. Мислите й се рееха сред дъждовните капки. Всяка малка уличка с излаз към булеварда по маршрута от резиденцията до летището беше затворена – полицай стоеше под проливния дъжд (хубаво, че не беше сняг) – сигурно повече от 30 минути – а и да не забравяме, че беше краят на м. януари. Лия не искаше да брои колко полицаи са това – и почти всяка улица е двупосочна – значи двойно повече полицаи от броя на улиците… А целият маршрут е около 10 км през града! И то само в името на сигурността. А всички автомобили, задръстванията, шофьорите и техните пътници… Петък вечер, най-натовареният ден от седмицата, най-натовареният час от деня… А тя пътува ли, пътува… В последната кола на кортежа, но все пак в кортежа! Мадан беше споменал, че ще лети на следващата сутрин много рано – в 4:30 ч. трябва да тръгне от хотела; а зам.-консулът от Санкт Петербург и студентчето настояваха тя да иде с тях и част от целия екип преводачи на бар.
Изпращането някак-си мина по-стегнато от посрещането. На прощаване Лия каза на Мадан, че няма да ходи на бар с останалите… Истината беше, че тя имаше само 120 динара [еквивалент на 2 лева] в джоба си и трябваше поне да се прибере до вкъщи, за да си вземе пари. А прибере ли се, ще се отпусне след изпълнената с емоции седмица и няма да й се излиза. Мъжът й бе заминал командировка – работи шофьор – и нямаше да се прибере още 2 дни. Той също каза, че няма да ходи. Тогава тя плахо му предложи да му прави компания в лобито на хотела – да си приказват, докато не дойде време да тръгне за летището – вече беше почти 22:00 ч., така че оставаха около 5 часа… И му каза в права реч, че не намеква за повече. Мадан отказа дипломатично. Пожелаха си успехи и се разделиха.
Заместник-консулът и студентчето от Бирма взеха такси и предложиха на Анелия да я закарат до дома – много мило в този късен час, в дъжда… Опитаха се да я убедят да иде с тях на бар, но тя си остана непреклонна. Нощните заведения никога не са й били по вкуса. Като ученичка беше ходила на дискотека с класа, когато бяха на гости в селото на класната й – прекрасната г-жа Иванова, преподавател по математика… Беше й ново и интересно, но дотам. Нахалните момчета, алкохолът, липсата на достатъчно осветление и димът от цигари – всичко това накуп й помогна да разбере, че подобно място изобщо не я блазни.
Следващата седмица мина и замина. Последващата също започна спокойно – и сякаш отново не предвещаваше нищо особено, ако не беше получила имейл в пощата си в MSN, че зам.-консулът от Санкт Петербург я кани да си отвори MSN месинджъра. Това вече беше интересно. Всъщност, нейна стара позната – а, и повече от просто позната: първата й шефка в живота, когато Анелия беше едва на 18 г. и реши да започне работа преди да кандидатства в университета – също й беше пратила подобен имейл покана, но Лия не му обърна внимание… Това бе ерата на ICQ, нещо, от което все още малцина разбираха, но тази платформа за чат тепърва щеше да се развие и да добие популярност… Та втора – вече – покана за MSN чат май не трябва да се отхвърля… По време на обедната си почивка Лия, която по принцип рядко излизаше от офиса, защото все си носеше нещо за хапване, реши да си инсталира и тази програма. Какво беше учудването й, когато първият отворил се прозорец на екрана й показа, че има непрочетени съобщения: Мадан я беше търсил 3 пъти през последните 8 дни със съобщения от по 1-2 думи: „Ехо?“, „Здрасти! Къде си?“, „Ехо! Как си?“. Лия се изчерви! Не можеше да повярва! Той я е търсил…
[следва продължение]
© Nadezda Simeonova Все права защищены