Още със ставането си от леглото знаеше, че нещо не е наред. Че е предаден. Някой беше влизал в стаята му докато спи и беше преровил чекмеджетата и документите по масата. Натрапникът се беше постарал да прикрие следите си, но той виждаше малките издайнически знаци, че някой е идвал.
У дома вече не беше сигурно. Той знаеше, че един ден това ще се случи, че домът му ще е компрометиран. Беше се случвало и преди. За това и не се привързваше към мястото - та това беше само една бетонна кутия и купчина сковано дърво. Освен това, всеки следващ дом изглеждаше като предишния, та не беше голяма загуба.
Но беше неприятно да започнеш всичко отначало. Да намериш ново място, сигурно място, да преместиш всичките си вещи, да прикриеш всички следи и да заложиш малките капани, които издаваха натрапниците. Както се беше случило и сега - ето малката клечка за зъби - скършена на две точно под пантите на входната врата.
Устните му бяха пресъхнали и езикът му сух. Пресегна се към с бутилката с вода и точно в този момент имплантът му на лявата ръка иззвъня и екранчето светна в червено.
ОПАСНОСТ!
Премини към убежище 7!
Не трябваше да пие от водата и верният му имплант отново го спаси. Вероятно беше пълна с отрова. Можеше да издържи, щеше да пие вода по-късно, там където е безопасно.
- Трябва да излезеш незабавно, иначе ще пострадаш. - чу се глас от слушалката в ухото му.
Не чака втора покана, обу се, излезе и тръгна по улицата. Оглеждаше се трескаво във всички посоки. Погледна жената с баничките, която го наблюдаваше изпитателно. До нея мъжът от плод-зеленчука започна бавно да бърка под престилката си, очите му излъчваха огън. Тръпки го побиха и забърза крачка.
- Какво правиш по дяволите? Не разбра ли, че всичко свърши?! Откажи се!
Естествено, че нямаше да се откаже. Кое човешко същество доброволно ще се откаже от живота си. Това, че в главата му имаше безценна информация го правеше специален и опасен. Но колкото и да искаше да я забрави, нямаше как. За това просто трябваше да бяга, да се мести от място на място и да се старае да няма никаква логика в това което прави.
- Неудачник! Сам си виновен за всичко! Престани и се откажи. Обърни се наляво и се предай!
Обърна се наляво и там имаше едър човек със спортен екип и черни очила с огледално покритие. Въпреки, че не можеше да види очите му, те го бяха фиксирали. В ръката си държеше пистолет. Насочен към него.
Хукна да бяга. Пресече някакъв булевард и колите започнаха да му свирят. Тичаше на зиг-заг за да избягва изстрелите на убиеца. Чу трясъци, но не се обърна да види смачканите коли и сгънатите ламарини. Не обърна внимание и на крясъците и псувните. Не го интересуваха другите хора, той трябваше да бяга.
Тъкмо да достигне другия тротоар и едно огледало на такси удари силно дясната му китка. Чу се изпукване. Усети топлината на рукналата кръв, но отново не спря. Дори не погледна ръката си. Трябваше да бяга.
- Къде си мислиш, че ще отидеш?! Глупак! Спри! Не ставаш за нищо! Предай! Смъртта е спасение!
Щаб квартирата беше паднала, но той не махна слушалката, защото докато се опитваха да го откажат, понякога издаваха положението си. Говоренето им можеше да бъде и преимущество.
Чу шум на хеликоптер. Погледна нагоре и аха! Ето как го следяха. Спря за миг и се огледа. Нямаше врагове. Само жужящата птица отгоре. Насочи се към магазина за плочи, трябваше да заблуди преследвачите си.
В малкото помещение имаше хиляди плочи, миришеше на застояло и на стара хартия, а студеното утринно слънце разкриваше милиони прашинки, които сякаш се стряскаха от този нежелан показ. Имаше само двама клиенти.
Продавачът го погледна и се пресегна към нещо под тезгяха. Той не чакаше покана - хукна към склада и сервизните помещения назад, събаряйки възрастният магазинер на стола си зад касовия апарат.
Складът беше тъмен и изпълнен с много кашони. Миришеше на лошо, вероятно някъде имаше умрял плъх. И котката, която го е гонила.
Погледна нагоре и видя зеления символ - авариен изход. Запъти се натам, натисна голямата дръжка и отвори вратата. Светлината го заслепи и за един миг светът стана бял и той застина. Чу се аларма. Виковете на продавача се приближаха. Чу изщракване.
Зрението му започваше бавно да се връща и той тръгна през лабиринта от малки улички.
- До тук беше! В този лабиринт ще свърши нещастния ти живот. Никой няма да забележи липсата ти! Хареса ли си канавка?! Избери гроба си, бъде достоен в последните си минути! Предай се и ще умреш бързо!
Край! До тук беше, нямаше нужда да слуша повече тези брътвежи. Посегна да извади слушалката от ухото си, но не успя. Нея я нямаше! По дяволите! Сигурно му бяха имплантирали проклетото нещо в ухото. Започна да човърка по навътре с пръст, но без успех. Заболя го главата. Хора започнаха да го обграждат и да се чудят какво става. Добре ли е. И ето че човекът със спортния екип беше сред тях. Говореше по слушалка в ухото му. Вероятно той беше гласа, глас на убиец.
Хукна отново да бяга, но точно след като си проби път между хората се удари в улична лампа и падна по гръб. Удари си главата и ръката, и светът потъна в мрак. Дали мина цяла вечност или само няколко секунди, той нямаше как да знае. Хората се бяха скупчили над него и говореха с някого по телефоните. Човекът със спортния екип искаше да оставят той да се погрижи за него.
- Махнете се от мен! Не разбирате! Той е убиец - преследва ме цяла сутрин!
Усети мравучкане по тялото си и видя как онзи оставя шише с вода до краката си. За пръв път от както беше станал сутринта усети устните си и езика влажни.
- О, не! Какво ми даде проклетнико?! Каква е тази отрова!
- Хей, чакай…
Той обаче не чакаше. Изправи се с болка на крака, сбута грубо хората и тръгна да бяга. Макар и да беше ужасно замаян и главата му да беше пред пръсване от болката, жаждата за живот надделя и той вложи последните си сили в този бяг.
УБЕЖИЩЕ 7!
Това беше целта му. Там щеше да е в безопасност.
Погледът му беше премрежен и сякаш хиляди бръмбари го лазеха под кожата. Беше ужасно. Китката му беше счупена, опърпания панталон и блуза бяха окаяни и окървавени. Изглеждаше като войник върнал се от война, полужив. И щеше да оцелее!
- Грешно си мислиш, приятел. Ще умреш, в адски мъки и агония. Сам. Нищожен. Майка ти те изостави защото не струваш нищо. Баща ти те мразеше защото си ревльо. Сестра ти предпочете да умре, преди да ти помогне на теб. Защо живееш? Умри и всички ще спечелят!
Започваше да му писва от този глас. Започваше да му писва и да се бори. Толкова много години. Постоянна борба. Кървава. Безмилостна. Жестока. Той не беше живял истински никога. Беше просто се борил.
Помнеше като беше дете как си играеше с Филип близо до елхата. Беше прекрасно. Миришеше на мандарини и на канела от ароматните свещи. Естествената елха боцкаше на всеки допир, но ухаеше на истинско, на гора, на бор. Стъклените играчки показваха кръглите им детски лица, невинни, засмени, неопетнени. Родителите им похапваха кекс отзад, а те брояха мигащите лампички из елхата. Бяха толкова много.
Отвориха подаръците и получиха първите си портативни електронни игри. Той с мотори, а Филип - с Мики Маус. Отдавна искаха такива! Беше невероятно! Веднага ги разопаковаха. Установиха, че им трябват батерии и се запътиха към възрастните да си поискат. Чичо Гошо имаше винаги в чекмеджето под стария телевизор Велико Търново и им извади няколко.
Най-хубавият ден в живота му! Беше незабравим.
До момента в който включи играта с моторите. Прилоша му. Започна да повръща. Да плаче. Нещо не беше наред. Малката игра вместо да издава музикални звуци, му крещеше да умре. Ако не се хвърли през балкона, те щяха да дойдат и да убият родителите му.
Не можа да обясни на баща си какво се случва, само плачеше. Ревльо. Майка му не понесе всичко това. И всички го напуснаха през следващите години, един по един.
Беше най-хубавият ден! И най-лошият!
От тогава до днес беше постоянна борба и бягство. През годините беше разбрал повече за похитителите си и беше научил неща, които те не искаха да знаят. Знаеше кои са, знаеше къде са, знаеше всичките им тайни, но нямаше как да ги победи. Никой не беше на негова страна.
УБЕЖИЩЕ 7!
Отново изписка имплантът му. Погледна екрана и се опита да избистри зрението си. Остават 550 метра. Беше близо. С последни сили се запъти към убежището. Последният бастион на борбата му.
Стигна гърба на сградата и започна да се оглежда за вход. Видя бариерата на подземния паркинг и се запъти натам. Пъхна се под нея.
- Тук ще умреш! - причерня му от болката в главата и падна на земята. Започна да се върти все едно е върху жарава.
Една кола се подаде иззад завоя и започна да ускорява към него. Беше тъмно и вероятно шофьорът нямаше да го види преди да го сгази. Или може би точно това беше идеята. Сам вече не знаеше.
Някой застана до него и започна да маха на колата. Тя спря. Беше спасен. Невероятно!
- Щеше да умреш толкова лесно! Мислиш ли, че е толкова лесно да се отървеш от нас. Първо трябва да страдаш!
Успя да се претърколи под близките спрени коли и се запъти към стълбището. Убежището беше близко.
- Не може да избягаш от нас! Какво правиш? Ти си луд! ЛУД!
Качи се на първия етаж. Имплантът му започна да писка по-силно. Мъже в черни костюми се появиха в двата края на дългия коридор. Видяха го и хукнаха към него. Той се пъхна в близкия асансьор и натисна етаж 7. Там, в дъното на коридора беше убежището.
Вратата се отвори и той се запъти зелената стая. Там щеше да бъде неуязвим.
Но го спряха преди да докосне дръжката на вратата. Някой го спъна и падна. Обърна се и хвана спъващия го. Беше дребен и изплашен, облечен костюм подобен на онези мъже. Явно не очакваше, че той може да реагира. Хвана го с лявата си ръка и лесно го вдигна пред себе си. Ползваше дясната за подпиране. Усещаше адски силна болка, но нямаше да го пусне!
- Той е заменим, не ни пука за него! - чу се гласа. - Както на никой не му пука за теб. Нещастник!
Стигна до зелената стая, докато носеше нападателя на ръце. Чу викове и плач. Чу молби. Видя мъже от долния етаж да излизат от асансьора. Нямаше време.
Беше заключено!
Капан! Беше предаден отново. Краят беше близо.
- Писна ми! - изкрещя той. - Чувате ли! Писна ми! Махнете се! Оставете ме на мира!
- Когато умреш. - спокойно каза гласът в слушалката му. - Иначе ще страдаш завинаги. Избери смъртта за да си свободен. Или страдай. Имаш избор.
Болка. Гняв. Безсилие. Сълзи. Кръв. Горчивина. Спомени. Хубави спомени с трохи щастие. И безброй лоши спомени от години нещастие и борба за живот. Неговият живот. Всяко едно действие, всяко едно решение, всичко беше довело до този един миг. На провал.
И той избра.
Смъртта.
Но щеше да отнесе и един от тях. От тези негодници.
Отвори вратата на малкото балконче в края на коридора близо до зелената врата. Щеше сложи край и на двамата.
В този момент човекът в спортния екип стреля и неописуема болка прониза съществуването му. Разтрепера се. Усети как вътрешностите му се изливат странично, там където го беше уцелил куршума. Свършваше се. Срина се на балкона. Не успя да вземе детето със себе си.
Чакай малко…Какво дете…?
…
Събуди се прикован на легло, с вързани ръце. Беше в зелената стая.
Пак се беше случило.
Съзнанието му започваше да се избистря и той започваше да си спомня.
Не беше преживявал криза отдавна, но ето че след години подобрение пак се беше случило. Защо - не знаеше.
Спомни си как се събуди неориентиран. Как излезе без дори да си облече яке в тази студена ноемврийска сутрин. Чуваше отново гласовете, лъжливите гласове и главата го болеше ужасно. Беше попаднал в техния капан и този на болното му съзнание и отново се беше впуснал в един измислен свят.
Хора бяха пострадали днес - той ги беше блъскал по пътя. По булевардите коли се удариха заради него. Бегло си спомни виковете за помощ.
Умният часовник на ръката му веднага беше сигнализирал на близките му и на кварталния полицай, който отговаряше за такива хора - които можеха да изпаднат в беда и да станат потенциално опасни за себе си и за околните.
Но неговото сбъркано съзнание виждаше врагове. Баща му не беше издържал и беше напуснал майка му заради заболяването му. Майка му на няколко пъти го беше оставяла в психиатрии, но винаги беше до него, през целия процес на възстановяване. Сестра му беше починала от коварно заболяване.
Шизофренията не беше нещо, с което лесно се живее.
Но благодарение на науката - вече с правилното лечение човек с умерена форма можеше да бъде самостоятелен и да потиска епизодите, да приспи пристъпите за дълги периоди от време.
Какво се беше случило…
Спомни си и за малкото дете в коридора, в което се беше спънал. Беше го взел към балкона да го изхвърли. Прилоша му, обърна се настрани и повърна. Главата му щеше да се пръсне.
Добре че беше полицаят и електрошока, иначе всичко щеше да свърши зле. Много зле.
- Как е детето? - с дрезгав глас успя да попита той.
Зрението му се изчистваше и видя в стаята майка си, двамата лекари и полицая.
- Не се притеснявай, детето е добре и няма сериозно пострадали хора. - каза доктор Тенев.
- Много съжалявам, о, колко съжалявам, не знам какво се случи… - сълзи тръгнаха от очите му и главата му го заболя още по-силно.
- Ние знаем, Стояне, спокойно. Ти нямаш вина. Последната партида хапчета, които си взел от аптеката, е с объркано съдържание и реално си бил без правилната доза девет дни. Влошавал си се, докато не си изгубил напълно връзка с реалността. Което те е върнало години назад. Фармацевтичната компания вече изтегля цялата партида и тече разследване.
- И ние съжаляваме, че трябваше да минеш през това. - обади се доктор Пенева.
- Какво ще се случи от тук нататък? Нараних много хора… - отново му се повръщаше. Само като се сети за детето и за хората в колите на булеварда и всичко в стомаха му, което не беше много, се надигна. Вложи усилие за да не върне отново.
- Ще влезеш отново в клиниката за няколко седмици, докато върнем отново организма ти в ритъм. След това майка ти ще трябва да поживее с теб още няколко седмици за да се убеди, че си готов отново да влезеш в живота отвън. Ще ти дадем и нов модел гривна, която да следи още по-точно състоянието ти заедно с кръвните ти показатели. Целта е да се върнеш в университета на лекции, да продължиш да учиш, да възобновиш почасовата си работа. С търпение ще бъдеш отново там, където беше преди да се отклониш. - обясни доктор Тенев.
- И след това - ще бъдеш само отдалечено наблюдаван от мен - отново през гривната ти на ръката. Така макар и сам, ще знаеш че винаги има готовност хората да ти помогнат когато си в опасност. - каза кварталния полицай, който изглеждаше видимо облекчен.
- Сега изпий това, няма нужда от повече системи. - доктор Пенева му подаде едно малко хапче. Едно малко кръгче, което изтриваше една ужасна вселена на болка и ужас. Лошият спомен оставаше, но гласовете изчезваха и реалността се връщаше.
Стоян го изпи с цяла чаша вода. Съзнанието му се избистряше все повече, но лицето на уплашеното дете щеше да остане дълго време пред очите му. О, колко съжаляваше за това. Щеше да направи всичко, само и само никога повече да не се случи това.
- Ще видим тази работа. До скоро, неудачнико! - чу далечен заглъхващ кикот в главата си, идващ сякаш от несъществуващата слушалка в ухото му.
© Калоян Колев Все права защищены