Годината е 2002. Мястото е в едно оздравително училище на село. Поводът е едно ученическо влюбване. Поводът за написването е едно пожелание от сърце. Историята е някак запомняща се, а изживяването е изпълнено с трепет и вълнение за двамата главни героий. И така един ден към края на учебната година, когато едно момиче се връщаше от закуска на голямото междучасие, с двете си приятелки, едно момче реши и я хвана за китката на дясната ù ръка. После я погледна с един тайнствен поглед и без да ù каже нищо, се втренчи в нея, като че ли за пръв път виждаше момиче. И така започна тази трепетна история. Момичето бързо се измъкна притеснено и изтича в тоалетната, където се бяха скрили нейните приятелки и набързо научи името на тайнствения господин... Научи, че В. е един от плейбоите в училището, и че много от момичетата си падат по него...

 И така на момичето ù се наложи да вземе едно важно решение, а то бе свързано единствено и само с нейното минало и с факта, че имаше достатъчно свои проблеми и истории, които трябваше да успее да прогони от себе си, преди да започне новия си живот. И понеже тя се чувстваше слаба да предостави щастието и да приеме новото приятелство или каквото и да е било от В., реши, че ще го отблъсне и ще го пусне да намери своята приятелка, своята любовница или своята половинка, при някоя друга. Реши да се отдръпне поне временно и може би завинаги от него. Защото тя беше неспособна да му предложи каквото и да е било, та дори и да е приятелство (но трябва да отбележи, че самата тя прави разлика между приятелство и интимен партньор)... Нека спра до тук с нея. Нека ви разкажа кое беше необичайното във „взаимоотношенията” им, които приключиха в следващата учебна година...

            Ето и това, което им се случи. Той след случката с хващането на ръката ù,  реши, че може да ù „поугажда” малко. Като бяга от часовете си и стои, открехнал вратата на учебната зала, в която тя учеше и като я гледаше нежно и мило. След като не получи „отговор”, който да го „устрои”, той реши да си хване „гадже” от нейния курс, но това го направи с цел тя да му обърне повече внимание. Това проличаваше, защото той продължаваше с нежните погледи по междучасията и с лекото прихващане на ръката ù. Но отново си остана без отговор. След което, за да я издразни, той се опита да покани най-добрата ù приятелка на кафе. Естествено, тя му отказала. Но по този начин той най-накрая получи един неприятен отговор от нея. А той беше следният: „Остави приятелката ми на мира, защото тя е заета, има си гадже”. Тогава тя (момичето, с което той си разменяше нежни погледи, и с което си говореше само с очи, без думи, защото думите биха били само неприятни, а погледите им наистина бяха нещо необикновено, истинско и вълшебно, нещо неописуемо детско и приятно), объркала приятелството с любовта. Но тя получи една последна прегръдка, която беше последният опит на В. да я впечатли, по някакъв начин и да покаже, че е почувствал нещо, но доколко беше детско и доколко беше истинско, тя никога не научи и няма и да научи. Но невероятната им връзка, която се базираше  на нежни погледи, си остана една незабравима и истинска история. История, изпълнена с постоянен трепет за малкото време, през което те бяха „заедно”...

            В същото време тя, срещайки се с „фенките” на В., постоянно я разпитваха откъде го познава, как е спечелила вниманието му... Но тя отговаряше съвсем накратко: „Не го познавам”. Отговаряше съвсем сухо и безцеремонно, задържайки всичко в себе си, защото искаше само едно, той да намери ЩАСТИЕТО, ПРИЯТЕЛСТВОТО И ЛЮБОВТА, които заслужава, а тя не можеше да му даде нищо от това.

            Съучениците ù ходеха и му казваха, че тя пише любовни стихове за него, а и тя не знаеше защо, но имаше пред себе си само листа и химикала, само за това ù стигаха силите. Само това можеше да направи да излива чувствата си там и да се държи грубо с него, за да може той да намери щастието си. Но тя изтръпваше при всяко свое виждане, докосване и дори чуване на неговото име. Изтръпваше, защото го обичаше и съм сигурна, че ще го обича винаги или поне ще си спомня хубавите моменти, които той ù подаряваше завинаги. А тя тълкуваше нещата така, че когато чувстваш, че обичаш, но не можеш да върнеш на това, не можеш да подариш дори и приятелство, нямаш сила да го опознаеш или изслушаш, тогава по-добре го пусни да си иде, а не му причинявай нещастия. Какво имаше предвид под нещастия, това е съвсем различна тема, която мисля да намеря сила и да напиша някой път.

            За съжаление, всичко изглеждаше толкоз хубаво и свърши толкоз грубо, колкото никой не би искал да му се случи така. За съжаление, тя остана неразбрана от никой. Затова с тези редове тя цели да се извини за грубостта, която причини на В., и която грубост фактически никой не заслужава да му се случи.

            Тя не очаква нищо друго сега с тези редове, освен ако бъдат прочетени от приятелка, любовница или интимна партньорка на В. да ù каже следното: „Никой човек не заслужава да се държат грубо с него, така че нека връзката Ви да се закрепи още повече от преди, защото В. мисля е много сериозен, много всеотдаен и много трудолюбив.” Така че нека сегашната му връзка да бъде непоклатима, сериозна, щастлива и нека се обичате завинаги. Нека сегашните му приятелства, както с момчета, така ù с момичета, да бъдат много здрави, искрени, защото когато предадеш приятел, той ти става враг, а поговорката звучи така: „Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя”, а според нея (главната героиня на историята), лоша рана заздравява, но и добрата дума и добрия приятел не се забравят. Защото той В. мисля е добър приятел на приятелите си. Помагащ, здравомислещ и подкрепящ приятелите си не само на маса, а и в беда. И нека всички любовници знаят, не се влиза лесно в една сериозна връзка и ако наистина връзката е истинска, тогава входът е запечатан завинаги, така че не се опитвайте да рушите стените на никого, не само на В.

            И понеже сигурно тя стана банална, трябва отново да подчертае, че вече е късно да очаква приятелство, а не може да даде и нищо друго, така че само пожелава на В. стабилен живот и нека никога да не се сблъсква с хора като главната героиня от тези страници. Защото именно главната героиня му причини макар и малко разочарование, но макар и късно намира куража да изпише своето извинение. Пак подчертава, не очаквам нищо, само пожелавам успех в живота.

            И пак подчертава, винаги ще те носи с хубавите си спомени и с лошото си отношение.

            Човек трябва да е силен да признава грешките си, макар и късно, да може да надживява всичко, което му се изправи в живота, макар и бавно, да може да посреща всичко с усмивка, макар и тъжните неща, да може да се бори за това, за което е мечтал цял живот, да може да подбира компанията, с която се движи, никога да не наранява околните, а просто да ги заобикаля, макар и това да е най-болезненото нещо, което може да направи за тях. Човек трябва да може да живее със себе си и с всички около него. Човек трябва никога да не се отказва и да може да прощава.

            Надявам се да бъда разбрана правилно!