Египет 870 година преди Христа

Египет 870 година преди Христа

Пилий се разхождаше бавно сред богато изрисуваните дебели колони на първата зала от храма на богинята Баст. Обширното правоъгълно помещение бе празно и тихо. Само наредените една до друга маси, отрупани с остатъци от храна, дразнеха окото на чужденеца. Наблюдаваше с възхита великолепните цветни рисунки, с които бяха покрити стените на храма и се мъчеше да разчете някои от йероглифите. Чувстваше се странно малък и нищожен сред тази каменна гора от напълно еднакви по форма и големина колони, които явно говореха за блестящите умения и способности на техните създатели.

Внезапно откъм входа се появиха две фигури, които се запътиха към него. Пилий присви очи. Разпозна служителката на храма Тети. По-високата жена, която вървеше отпред, бе облечена в зелена туника. Гъркът разбра, че му предстои среща с главната жрица на Баст.

Шепенвепе дойде до чужденеца.  Спря и го огледа с интерес от главата до петите. Всичко, което Тети й бе разказала се оказа вярно. Дори и на оскъдната светлина в храма можеше да се забележи, че мъжът пред нея има светла кожа и гъста къдрава брада.

-  Здравей, страннико! Моята служителка Тети ми каза, че си искал да разговаряш с мен. Дори спомена, че говориш нашия език – рече Шепенвепе.

-  Така е, господарке на този божествен храм – отвърна Пилий, покланяйки се. – Казвам се Пилий и съм син на Хефест. Както вече обясних на служителката ви съм грък и идвам от Север. Моята родина се намира отвъд Голямото зелено море.

-  Виждала съм всякакви хора –  от Аму и Манту[1], от Ретену[2], от Куш[3], от Кефтиу[4], либийци и юдеи. Идвали са чужденци и от Аласия[5], но за първи път виждам човек, който идва отвъд Голямото зелено море.

-  Е, значи на мен се пада честта, да съм първият – отвърна Пилий, изучавайки с интерес лицето на жрицата.

-  Пилий, правилно ли произнасям името ти, страннико?

-  Да, господарке.

-  Не ме наричай така. Ти не си ми подвластен. Просто ме наричай Шепенвепе.

-  Родопе  – рече многозначително Пилий и на лицето му грейна широка усмивка.

-  Какво каза, страннико? Извини ме, но не те разбрах – учуди се жрицата.

-  Доколкото познавам езика ви, Шепенвепе означава розовобузестата, а на моя език това се превежда като Родопе.

-  Добре си научил езикът ни, Пилий. Явно учителят ти е бил добър – усмихна се за първи път Шепенвепе, разкривайки два реда бели като бисери зъби. – Значи на твоя език се наричам Родопе?

-  Точно така. Даже още по на север от моя град, в земите на траките се издига планина с това име. Има и легенда за нея.

-  Ще имаме ли удоволствието да я чуем?

-  Защо не....

-  Нека това да стане в другата зала. Тази се нуждае от почистване, а и предполагам, че няма да откажеш от храната и виното на фараона.

-  С най-голямо удоволствие. Мисля, че така поне ще се помиря със стомаха си, който от известно време негодува, че не му обръщам полагащото му се внимание.

-  Добре. Тогава ме последвай – рече жрицата и се запъти към втората зала с лотосовидните колони.

Тети отрупа дървената маса с всевъзможни храни. Накрая донесе изящна златна кана с вино и внимателно напълни чашата на госта. Гъркът бе смаян от изобилието пред него и не се решаваше да посегне към нито едно от блюдата. Все пак му направи впечатление, че сред ястията липсваше риба, с която той обикновено се хранеше.

-  Какво има? Не ти ли харесва храната? – попита учудено Шепенвепе и посочи с ръка масата.

-  О, напротив – отвърна без да се преструва Пилий. – Не се сещам откога очите ми не са се радвали на такова изобилие.

-  Ами тогава защо не се храниш? – попита пак Шепенвепе.

-  Просто се чудех, че не виждам никъде риба.

-  А, това ли било – засмя се Шепенвепе и звънкият ù смях отекна в стените на залата. – Явно, не всичко си научил за египтяните. Няма риба, защото на жреците не е разрешено да я ядат. С нея се хранят хората извън стените на храмовете, а единствените обитатели тук, които си похапват от нея, са котките.

Явно успокоен от обяснението, Пилий кимна разбиращо, престраши се и посегна към печената патица,отчупвайки една от кълките ù. Ароматното месо направо се топеше в устата му. С доволна физиономия гостът взе чашата с виното, но преди да отпие, отсипа малко върху пода. Двете жени го изгледаха учудено.

-  Какво има? Да не би виното да не ти харесва? – попита го жрицата.

-  О не? Просто така правим у нас. Преди да пием вино, винаги отсипваме по малко, за да са доволни и боговете. Така и нашите сърца ще са радостни – отвърна мъжът.

 Щом приключи с патицата, Пилий откъсна чепка с огромни зърна черно грозде и леко се излегна назад на дървената скамейка.

-  Сега може би ще ни разкажеш легендата за Родопе – рече Шепенвепе и хвърли поглед към доволното изражение на чужденеца.

Той кимна, избърса брадата си с ръка и започна бавно да разказва.

-  Родопе била красива и румена девойка, която имала клетва пред богинята на лова Артемида да ù посвети девствеността си. Поради тази причина богинята я избрала за другарка по време на лова. Но друга богиня, тази на любовта – Афродита, се разгневила и накарала Родопе да се влюби в един млад и жесток ловец, наречен Евтиник. Двамата се срещнали в планината и се отдали на любовта си. Обаче, когато разбрала за деянието на своята избраница, Артемида се ядосала и я превърнала в извор, наречен Стикс, който бликнал в същата пещера, където Родопе изгубила девствеността си. Оттогава цялата планина носи нейното име, а изворът се използвал за изпитание на девойките, дали клетва да останат девствени. Те изписвали обричането си на малка дъсчица, която закачали на врата си и така влизали в извора. Обикновено водата му била плитка и стигала едва до коленете. Но ако вече не били девствени, водата се покачвала до гърлото им и покривала дъсчицата с изписаната на нея лъжа.

Щом свърши, Пилий взе чашата си и отпи голяма глътка вино.

-  Интересна и поучителна история, нали, Тети?

-  Така е, господарке – отвърна прислужницата.

-  А ти, Пилий, ходил ли си в тази планина? – попита Шепенвепе.

-  Няколко пъти, с баща ми. Той е известен лечител и дори тракийските жреци го викат често при себе си. Там е много красиво и диво. Безкрайни зелени гори, пълни с всякакъв дивеч. Бистри извори и ухайни поляни с изобилие от лековити билки, които баща ми събираше, а аз му помагах. Освен това сме ходили и до слънчевите светилища на планината Сакар, която се намира точно от другата страна на реката Хеброс.

-  Сокар ли каза? – не сдържа учудването си Шепенвепе.

-  Не, Сакар.

-  Странно, двете имена много си приличат.

-  Защо, какво е Сокар? – попита Пилий.

-  Това е древен бог, който покровителства душите на мъртвите. Особено много го почитат хората в неговия Дуат[6].

-  Мислех, че Озирис е бог на мъртвите?

-  Не се чуди, чужденецо. Земята на Кеми е закриляна от много богове и както казваш, Озирис е бог на отвъдния свят, но знай, че много преди него Сокар е отговарял за покоя на душите на мъртвите. Виждам, че си научил много за нашите богове и сигурно познаваш историята на Озирис.

-  Чувал съм я, но с удоволствие бих я изслушал отново.

-  Станало е много отдавна, още през първото време, когато боговете и хората живеели заедно на земята. Озирис наследил трона от баща си Геб и царувал заедно със съпругата си Изида, която била и негова сестра. Но брат му Сет бил пропит от завист и по време на един пир убил Озирис, напъхал го в ковчег и го хвърлил във водите на Нил. Изида започнала да търси ковчега и успяла да го намери чак в Библос. Тя се превърнала в лешояд, кацнала върху мъртвото тяло на Озирис и заченала Хор, който трябвало да отмъсти за смъртта на баща си. По-късно върнала тялото на мъжа си в Кеми, но Сет отново успял да се добере до ковчега, разкъсал тялото на 14 парчета и ги пръснал из цялата страна. С помощта на Тот и Анубис[7], Изида намерила късовете, мумифицира ги и Озирис се превърнал в бог, който живее на небето в звездния Дуат.

-  Странно, но тази история ми напомня много за един тракийски цар, който се славел с дарбата си на музикант, поет и певец – рече замислено Пилий и разроши с пръсти брадата си.

Той спря да говори, погледна към Шепенвепе и разбра по интереса, който се четеше в очите ù, че може да продължи.

-  Та този цар се наричал Орфей. Участвал в много подвизи и помогнал на аргонавтите да вземат златното руно от далечната страна Колхида. Но той бил така привързан към съпругата си Евридика, че не се побоял да слезе в царството на мъртвите, когато тя умряла, ухапана от отровна змия. Там Орфей успял да омае с музиката си бог Аид[8], който обещал да върне жена му сред живите. Но при условие, че Орфей няма да се обърне назад, докато се връща от подземното царство. Орфей обаче не се сдържал и се обърнал, за да види дали Евридика го следва и тя пак умряла. Когато се върнал у дома, той повече не пожелал да погледне друга жена и това много разгневило тракийските жени. Орфей се обградил само с мъже, с които извършвал някакви тайнства, които научил в подземното царство. Една нощ жените нападнали Орфей и го убили, нарязали тялото му на парчета и ги хвърлили в една река.

-  Вярно, Пилий, двете истории наистина си приличат. Но откъде познаваш така добре тракийците? Доколкото си спомням, ти каза, че си грък?

-  Не напълно. Майка ми е тракийка и от нея съм научил всичко за това войнствено племе. Траките плачат, когато се роди дете, защото смятат, че животът на земята е свързан само с трудности и лишения. И се радват, щом някой умре, тъй като тогава душата му се пренася в света на блаженството, някъде там на небето близо до ловеца, който изгрява от Изток след кучешката звезда.

-  Имаш предвид Саху и Сот! – озадачи се Шепенвепе, която много внимателно слушаше думите на гърка.

-  Да, но на моя език те се наричат Орион и Сириус.

-  А откъде знаеш, че душите на починалите отиват в Саху?

-  Знам го, защото съм виждал как в долината на Хеброс тракийските жреци подреждат гробовете така, че да приличат на звездите от Орион.

-  А знаеш ли, че Озирис също живее там, тъй като неговата звезда е Саху и всеки истински фараон, щом умре, също се превръща в звезда в Саху?

-  Е, значи тогава наистина душите на умрелите отиват там и заживяват нов живот.

-  Така е. И затова е чест за всеки, когато му дойде часа, да бъде погребан в Дуата на Сокар, защото това е земният Дуат, който води към звездния.

Докато говореха, от тъмното изникна котка. Тя се отърка гальовно в краката на Пилий, подскочи и седна до него на скамейката. В началото гъркът се стресна, но после с интерес огледа гордата осанка на животното, от чийто нос висеше златна обица.

-  Господарке, вижте! – възкликна Тети. – Шерибаст седна до чужденеца.

-  Виждам, Тети – отвърна Шепенвепе, която също се учуди на необичайното поведение на любимката си, която нямаше навик да приближава до непознати.

-  Какво красиво животно! И дори не се страхува от мен – рече Пилий.

-  Това е Шерибаст и както изглежда наистина не се притеснява от присъствието ти тук.

-  Звучи, все едно ми е оказана голяма чест.

-  Със сигурност е така, защото Шерибаст се доверява само на мен и на Тети, а това ме кара да те попитам за целта на посещението ти. Едва ли идваш, само за да се полюбуваш на красотите на храма.

-  Така е, велика жрице на Баст. Дойдох в Кеми, за да изуча тайните на лечителството и да пия от извора на мъдростта на Тот и Имхотеп.

-  За какво са ти тези знания, чужденецо?

-  За да мога да лекувам хората и да ги избавя от болките им.

-  Дори и така да е, смяташ ли, че тези мъдрости биха били показани пред очите на всеки смъртен? Мнозина са онези, които са ги търсили. Сред тях има дори и фараони. Но свещените книги са скрити и невидими и само просветените биха могли да достигнат до тях.

-  Желанието ми е само да уча и да помагам на хората, нищо друго – отвърна Пилий и погали котката по гърба, а тя замърка от удоволствие.

Шепенвепе познаваше този чужденец само от час. Въпреки това изпита към него някаква странна симпатия, предизвикана отчасти от нескритото му, дори на моменти детско любопитство за живота и нравите на един чужд нему народ. От друга страна я впечатли жаждата му за знания и усъвършенстване в името на една благородна цел – да освободиш хората от злото на болестите. А и това странно поведение на Шерибаст....

-  Въпреки че съм велика жрица на Баст, аз нямам властта да ти дам онова, към което се стремиш. Но познавам някой, който би могъл да ти помогне, стига и боговете да са благосклонни към теб. Ако си съгласен, ще те изпратя в Тива при брат ми Хариезе. Ще му занесеш писмо от мен, но знай, че трябва да бъдеш много предпазлив, защото идваш в смутни времена.

-  Не съм се надявал на такова благоволение от ваша страна, велика жрице на Баст – отвърна с объркване и радост Пилий, който не можеше да повярва на ушите си. – Ще изпълня всичко, каквото зависи от мен – добави с готовност гъркът.

-  Добре тогава. Тети ще ти даде писмото, щом го подготвя, а също така ще те инструктира и за пътуването до Тива.

-  Не знам как да ви се отблагодаря, велика жрице на Баст...

-  Никой не знае каква съдба са ни подготвили боговете, така че някой ден може и аз да се нуждая от помощта ти, Пилий.

-  Бъдете уверена, че ще я имате.

-  Надявам се, Пилий, надявам се – отвърна Шепенвепе и стана от скамейката, незабавно последвана от Тети.

Когато двете жени се отдалечиха, Шепенвепе спря и рече замислено:

-  Не мога да разбера какво ù става на Шерибаст. Би издрала очите на всеки, който посегне да я погали. А сега се държи така, сякаш всеки ден е пила мляко от ръката на този чужденец...

-  Наистина не е за вярване – отвърна Тети и двете жени се загледаха към Пилий, който продължаваше да чеше котката зад ушите.

Нощната пелена постепенно покри небосклона над Бубастис. Светлото петно на западния хоризонт почти бе избледняло и в небето една по една започнаха да блещукат няколко златни звезди. Никъде не можеше да се види дори и малка светлинка и ако не бе пълният диск на луната, по улиците на града щеше да се настани непрогледен мрак.

Въпреки тъмнината, пространството около храма на Баст бе изпълнено с хора, които обаче не пееха, както през деня, а само тихо шушукаха помежду си. Дворът на храма също бе изпълнен с хора, а повечето от първенците на града се намираха в първата колонна зала. Всички държаха свещи и факли и чакаха главната жрица на Баст, която трябваше да извърши ритуала по запалването на свещения огън. Внезапно разговорите секнаха и главите на хората се обърнаха по посока на втората зала. Оттам се появи призрачната фигура на жрицата. Приближи до жертвеника, поставен в средата на залата. Думите ù ясно отекнаха в овлажнения от дишането на хората въздух.

-  Любима Баст, господарке на щастието и щедростта, дъщеря на слънчевия бог, убий злото, което измъчва умовете ни, както погуби змията Апеп. С твоята милосърдна тайнственост предскажи действията на всички, които извършват жестокости и въздигат ръце срещу децата на светлината. Дари ни с радостта на песните и танците и винаги ни пази в самотните места, където трябва да ходим. О, Ра, възнесъл се цар лъв, ти, който си велика котка, отмъстителят на боговете и съдия на думите. Седемдесет и пет възхвали отправяме към тебе, Ра.

Когато думите заглъхнаха, в жертвеника пламна огън, който озари изпълнените с нетърпение лица на хората. Шепенвепе хвърли тамян и ароматът му веднага се разнесе. Взе факла, запали я и я повдигна над главата си. Хората около нея се пресегнаха и възпламениха своите факли и свещи. Така свещеният огън  започна да се разпространява из множеството. Когато излезе извън портите на храма, гръмнаха радостни викове, засвири музика и хората започнаха да пеят и танцуват.

Постепенно всеки дом в града започна да се озарява от светлината на запаления в храма свещен огън и прозорчетата на къщите заблещукаха досущ като звездите, с които бе изпъстрено нощното небе.

[1] азиатски търговци

[2] Ханаан и Сирия

[3] Етиопия

[4] Крит

[5] Кипър

[6] В случая - некропола в Сакара, иначе задгробното царство на Озирис

[7] Бог с глава на куче, придружаваш мъртвите в отвъдното.

[8] Или Хадес – древногръцки бог на мъртвите.