Египет 870 година преди Христа

Пилий се разхождаше бавно сред богато изрисуваните дебели колони на първата зала от храма на богинята Баст. Обширното правоъгълно помещение бе празно и тихо. Само наредените една до друга маси, отрупани с остатъци от храна, дразнеха окото на чужденеца. Наблюдаваше с възхита великолепните цветни рисунки, с които бяха покрити стените на храма и се мъчеше да разчете някои от йероглифите. Чувстваше се странно малък и нищожен сред тази каменна гора от напълно еднакви по форма и големина колони, които явно говореха за блестящите умения и способности на техните създатели.

Внезапно откъм входа се появиха две фигури, които се запътиха към него. Пилий присви очи. Разпозна служителката на храма Тети. По-високата жена, която вървеше отпред, бе облечена в зелена туника. Гъркът разбра, че му предстои среща с главната жрица на Баст.

Шепенвепе дойде до чужденеца.  Спря и го огледа с интерес от главата до петите. Всичко, което Тети й бе разказала се оказа вярно. Дори и на оскъдната светлина в храма можеше да се забележи, че мъжът пред нея има светла кожа и гъста къдрава брада.

-  Здравей, страннико! Моята служителка Тети ми каза, че си искал да разговаряш с мен. Дори спомена, че говориш нашия език – рече Шепенвепе.

-  Така е, господарке на този божествен храм – отвърна Пилий, покланяйки се. – Казвам се Пилий и съм син на Хефест. Както вече обясних на служителката ви съм грък и идвам от Север. Моята родина се намира отвъд Голямото зелено море.

-  Виждала съм всякакви хора –  от Аму и Манту[1], от Ретену[2], от Куш[3], от Кефтиу[4], либийци и юдеи. Идвали са чужденци и от Аласия[5], но за първи път виждам човек, който идва отвъд Голямото зелено море.

-  Е, значи на мен се пада честта, да съм първият – отвърна Пилий, изучавайки с интерес лицето на жрицата.

-  Пилий, правилно ли произнасям името ти, страннико?

-  Да, господарке.

-  Не ме наричай така. Ти не си ми подвластен. Просто ме наричай Шепенвепе.

-  Родопе  – рече многозначително Пилий и на лицето му грейна широка усмивка.

-  Какво каза, страннико? Извини ме, но не те разбрах – учуди се жрицата.

-  Доколкото познавам езика ви, Шепенвепе означава розовобузестата, а на моя език това се превежда като Родопе.

-  Добре си научил езикът ни, Пилий. Явно учителят ти е бил добър – усмихна се за първи път Шепенвепе, разкривайки два реда бели като бисери зъби. – Значи на твоя език се наричам Родопе?

-  Точно така. Даже още по на север от моя град, в земите на траките се издига планина с това име. Има и легенда за нея.

-  Ще имаме ли удоволствието да я чуем?

-  Защо не....

-  Нека това да стане в другата зала. Тази се нуждае от почистване, а и предполагам, че няма да откажеш от храната и виното на фараона.

-  С най-голямо удоволствие. Мисля, че така поне ще се помиря със стомаха си, който от известно време негодува, че не му обръщам полагащото му се внимание.

-  Добре. Тогава ме последвай – рече жрицата и се запъти към втората зала с лотосовидните колони.

Тети отрупа дървената маса с всевъзможни храни. Накрая донесе изящна златна кана с вино и внимателно напълни чашата на госта. Гъркът бе смаян от изобилието пред него и не се решаваше да посегне към нито едно от блюдата. Все пак му направи впечатление, че сред ястията липсваше риба, с която той обикновено се хранеше.

-  Какво има? Не ти ли харесва храната? – попита учудено Шепенвепе и посочи с ръка масата.

-  О, напротив – отвърна без да се преструва Пилий. – Не се сещам откога очите ми не са се радвали на такова изобилие.

-  Ами тогава защо не се храниш? – попита пак Шепенвепе.

-  Просто се чудех, че не виждам никъде риба.

-  А, това ли било – засмя се Шепенвепе и звънкият ù смях отекна в стените на залата. – Явно, не всичко си научил за египтяните. Няма риба, защото на жреците не е разрешено да я ядат. С нея се хранят хората извън стените на храмовете, а единствените обитатели тук, които си похапват от нея, са котките.

Явно успокоен от обяснението, Пилий кимна разбиращо, престраши се и посегна към печената патица,отчупвайки една от кълките ù. Ароматното месо направо се топеше в устата му. С доволна физиономия гостът взе чашата с виното, но преди да отпие, отсипа малко върху пода. Двете жени го изгледаха учудено.

-  Какво има? Да не би виното да не ти харесва? – попита го жрицата.

-  О не? Просто така правим у нас. Преди да пием вино, винаги отсипваме по малко, за да са доволни и боговете. Така и нашите сърца ще са радостни – отвърна мъжът.

 Щом приключи с патицата, Пилий откъсна чепка с огромни зърна черно грозде и леко се излегна назад на дървената скамейка.

-  Сега може би ще ни разкажеш легендата за Родопе – рече Шепенвепе и хвърли поглед към доволното изражение на чужденеца.

Той кимна, избърса брадата си с ръка и започна бавно да разказва.

-  Родопе била красива и румена девойка, която имала клетва пред богинята на лова Артемида да ù посвети девствеността си. Поради тази причина богинята я избрала за другарка по време на лова. Но друга богиня, тази на любовта – Афродита, се разгневила и накарала Родопе да се влюби в един млад и жесток ловец, наречен Евтиник. Двамата се срещнали в планината и се отдали на любовта си. Обаче, когато разбрала за деянието на своята избраница, Артемида се ядосала и я превърнала в извор, наречен Стикс, който бликнал в същата пещера, където Родопе изгубила девствеността си. Оттогава цялата планина носи нейното име, а изворът се използвал за изпитание на девойките, дали клетва да останат девствени. Те изписвали обричането си на малка дъсчица, която закачали на врата си и така влизали в извора. Обикновено водата му била плитка и стигала едва до коленете. Но ако вече не били девствени, водата се покачвала до гърлото им и покривала дъсчицата с изписаната на нея лъжа.

Щом свърши, Пилий взе чашата си и отпи голяма глътка вино.

-  Интересна и поучителна история, нали, Тети?

-  Така е, господарке – отвърна прислужницата.

-  А ти, Пилий, ходил ли си в тази планина? – попита Шепенвепе.

-  Няколко пъти, с баща ми. Той е известен лечител и дори тракийските жреци го викат често при себе си. Там е много красиво и диво. Безкрайни зелени гори, пълни с всякакъв дивеч. Бистри извори и ухайни поляни с изобилие от лековити билки, които баща ми събираше, а аз му помагах. Освен това сме ходили и до слънчевите светилища на планината Сакар, която се намира точно от другата страна на реката Хеброс.

-  Сокар ли каза? – не сдържа учудването си Шепенвепе.

-  Не, Сакар.

-  Странно, двете имена много си приличат.

-  Защо, какво е Сокар? – попита Пилий.

-  Това е древен бог, който покровителства душите на мъртвите. Особено много го почитат хората в неговия Дуат[6].

-  Мислех, че Озирис е бог на мъртвите?

-  Не се чуди, чужденецо. Земята на Кеми е закриляна от много богове и както казваш, Озирис е бог на отвъдния свят, но знай, че много преди него Сокар е отговарял за покоя на душите на мъртвите. Виждам, че си научил много за нашите богове и сигурно познаваш историята на Озирис.

-  Чувал съм я, но с удоволствие бих я изслушал отново.

-  Станало е много отдавна, още през първото време, когато боговете и хората живеели заедно на земята. Озирис наследил трона от баща си Геб и царувал заедно със съпругата си Изида, която била и негова сестра. Но брат му Сет бил пропит от завист и по време на един пир убил Озирис, напъхал го в ковчег и го хвърлил във водите на Нил. Изида започнала да търси ковчега и успяла да го намери чак в Библос. Тя се превърнала в лешояд, кацнала върху мъртвото тяло на Озирис и заченала Хор, който трябвало да отмъсти за смъртта на баща си. По-късно върнала тялото на мъжа си в Кеми, но Сет отново успял да се добере до ковчега, разкъсал тялото на 14 парчета и ги пръснал из цялата страна. С помощта на Тот и Анубис[7], Изида намерила късовете, мумифицира ги и Озирис се превърнал в бог, който живее на небето в звездния Дуат.

-  Странно, но тази история ми напомня много за един тракийски цар, който се славел с дарбата си на музикант, поет и певец – рече замислено Пилий и разроши с пръсти брадата си.

Той спря да говори, погледна към Шепенвепе и разбра по интереса, който се четеше в очите ù, че може да продължи.

-  Та този цар се наричал Орфей. Участвал в много подвизи и помогнал на аргонавтите да вземат златното руно от далечната страна Колхида. Но той бил така привързан към съпругата си Евридика, че не се побоял да слезе в царството на мъртвите, когато тя умряла, ухапана от отровна змия. Там Орфей успял да омае с музиката си бог Аид[8], който обещал да върне жена му сред живите. Но при условие, че Орфей няма да се обърне назад, докато се връща от подземното царство. Орфей обаче не се сдържал и се обърнал, за да види дали Евридика го следва и тя пак умряла. Когато се върнал у дома, той повече не пожелал да погледне друга жена и това много разгневило тракийските жени. Орфей се обградил само с мъже, с които извършвал някакви тайнства, които научил в подземното царство. Една нощ жените нападнали Орфей и го убили, нарязали тялото му на парчета и ги хвърлили в една река.

-  Вярно, Пилий, двете истории наистина си приличат. Но откъде познаваш така добре тракийците? Доколкото си спомням, ти каза, че си грък?

-  Не напълно. Майка ми е тракийка и от нея съм научил всичко за това войнствено племе. Траките плачат, когато се роди дете, защото смятат, че животът на земята е свързан само с трудности и лишения. И се радват, щом някой умре, тъй като тогава душата му се пренася в света на блаженството, някъде там на небето близо до ловеца, който изгрява от Изток след кучешката звезда.

-  Имаш предвид Саху и Сот! – озадачи се Шепенвепе, която много внимателно слушаше думите на гърка.

-  Да, но на моя език те се наричат Орион и Сириус.

-  А откъде знаеш, че душите на починалите отиват в Саху?

-  Знам го, защото съм виждал как в долината на Хеброс тракийските жреци подреждат гробовете така, че да приличат на звездите от Орион.

-  А знаеш ли, че Озирис също живее там, тъй като неговата звезда е Саху и всеки истински фараон, щом умре, също се превръща в звезда в Саху?

-  Е, значи тогава наистина душите на умрелите отиват там и заживяват нов живот.

-  Така е. И затова е чест за всеки, когато му дойде часа, да бъде погребан в Дуата на Сокар, защото това е земният Дуат, който води към звездния.

Докато говореха, от тъмното изникна котка. Тя се отърка гальовно в краката на Пилий, подскочи и седна до него на скамейката. В началото гъркът се стресна, но после с интерес огледа гордата осанка на животното, от чийто нос висеше златна обица.

-  Господарке, вижте! – възкликна Тети. – Шерибаст седна до чужденеца.

-  Виждам, Тети – отвърна Шепенвепе, която също се учуди на необичайното поведение на любимката си, която нямаше навик да приближава до непознати.

-  Какво красиво животно! И дори не се страхува от мен – рече Пилий.

-  Това е Шерибаст и както изглежда наистина не се притеснява от присъствието ти тук.

-  Звучи, все едно ми е оказана голяма чест.

-  Със сигурност е така, защото Шерибаст се доверява само на мен и на Тети, а това ме кара да те попитам за целта на посещението ти. Едва ли идваш, само за да се полюбуваш на красотите на храма.

-  Така е, велика жрице на Баст. Дойдох в Кеми, за да изуча тайните на лечителството и да пия от извора на мъдростта на Тот и Имхотеп.

-  За какво са ти тези знания, чужденецо?

-  За да мога да лекувам хората и да ги избавя от болките им.

-  Дори и така да е, смяташ ли, че тези мъдрости биха били показани пред очите на всеки смъртен? Мнозина са онези, които са ги търсили. Сред тях има дори и фараони. Но свещените книги са скрити и невидими и само просветените биха могли да достигнат до тях.

-  Желанието ми е само да уча и да помагам на хората, нищо друго – отвърна Пилий и погали котката по гърба, а тя замърка от удоволствие.

Шепенвепе познаваше този чужденец само от час. Въпреки това изпита към него някаква странна симпатия, предизвикана отчасти от нескритото му, дори на моменти детско любопитство за живота и нравите на един чужд нему народ. От друга страна я впечатли жаждата му за знания и усъвършенстване в името на една благородна цел – да освободиш хората от злото на болестите. А и това странно поведение на Шерибаст....

-  Въпреки че съм велика жрица на Баст, аз нямам властта да ти дам онова, към което се стремиш. Но познавам някой, който би могъл да ти помогне, стига и боговете да са благосклонни към теб. Ако си съгласен, ще те изпратя в Тива при брат ми Хариезе. Ще му занесеш писмо от мен, но знай, че трябва да бъдеш много предпазлив, защото идваш в смутни времена.

-  Не съм се надявал на такова благоволение от ваша страна, велика жрице на Баст – отвърна с объркване и радост Пилий, който не можеше да повярва на ушите си. – Ще изпълня всичко, каквото зависи от мен – добави с готовност гъркът.

-  Добре тогава. Тети ще ти даде писмото, щом го подготвя, а също така ще те инструктира и за пътуването до Тива.

-  Не знам как да ви се отблагодаря, велика жрице на Баст...

-  Никой не знае каква съдба са ни подготвили боговете, така че някой ден може и аз да се нуждая от помощта ти, Пилий.

-  Бъдете уверена, че ще я имате.

-  Надявам се, Пилий, надявам се – отвърна Шепенвепе и стана от скамейката, незабавно последвана от Тети.

Когато двете жени се отдалечиха, Шепенвепе спря и рече замислено:

-  Не мога да разбера какво ù става на Шерибаст. Би издрала очите на всеки, който посегне да я погали. А сега се държи така, сякаш всеки ден е пила мляко от ръката на този чужденец...

-  Наистина не е за вярване – отвърна Тети и двете жени се загледаха към Пилий, който продължаваше да чеше котката зад ушите.

Нощната пелена постепенно покри небосклона над Бубастис. Светлото петно на западния хоризонт почти бе избледняло и в небето една по една започнаха да блещукат няколко златни звезди. Никъде не можеше да се види дори и малка светлинка и ако не бе пълният диск на луната, по улиците на града щеше да се настани непрогледен мрак.

Въпреки тъмнината, пространството около храма на Баст бе изпълнено с хора, които обаче не пееха, както през деня, а само тихо шушукаха помежду си. Дворът на храма също бе изпълнен с хора, а повечето от първенците на града се намираха в първата колонна зала. Всички държаха свещи и факли и чакаха главната жрица на Баст, която трябваше да извърши ритуала по запалването на свещения огън. Внезапно разговорите секнаха и главите на хората се обърнаха по посока на втората зала. Оттам се появи призрачната фигура на жрицата. Приближи до жертвеника, поставен в средата на залата. Думите ù ясно отекнаха в овлажнения от дишането на хората въздух.

-  Любима Баст, господарке на щастието и щедростта, дъщеря на слънчевия бог, убий злото, което измъчва умовете ни, както погуби змията Апеп. С твоята милосърдна тайнственост предскажи действията на всички, които извършват жестокости и въздигат ръце срещу децата на светлината. Дари ни с радостта на песните и танците и винаги ни пази в самотните места, където трябва да ходим. О, Ра, възнесъл се цар лъв, ти, който си велика котка, отмъстителят на боговете и съдия на думите. Седемдесет и пет възхвали отправяме към тебе, Ра.

Когато думите заглъхнаха, в жертвеника пламна огън, който озари изпълнените с нетърпение лица на хората. Шепенвепе хвърли тамян и ароматът му веднага се разнесе. Взе факла, запали я и я повдигна над главата си. Хората около нея се пресегнаха и възпламениха своите факли и свещи. Така свещеният огън  започна да се разпространява из множеството. Когато излезе извън портите на храма, гръмнаха радостни викове, засвири музика и хората започнаха да пеят и танцуват.

Постепенно всеки дом в града започна да се озарява от светлината на запаления в храма свещен огън и прозорчетата на къщите заблещукаха досущ като звездите, с които бе изпъстрено нощното небе.

[1] азиатски търговци

[2] Ханаан и Сирия

[3] Етиопия

[4] Крит

[5] Кипър

[6] В случая - некропола в Сакара, иначе задгробното царство на Озирис

[7] Бог с глава на куче, придружаваш мъртвите в отвъдното.

[8] Или Хадес – древногръцки бог на мъртвите.