Ти познаваш света, убеден си в това.

     Видял всичко, вече можеш да критикуваш -- говориш за петролната война в Ирак, пострадалите в Хаити. Политиката е твоя стара познайница, с нея си пиеш кафето сутрин и си пушиш цигарата вечер. Ако си пък по-скромен, се задоволяваш само с презрителен сарказъм за духовното състояние на сънародниците си.

     Казваш си, че си над тях, че можеш повече, че си повече. Но всъщност, ако попиташ някой психиатър или изобщо някой с психо отпред, той ще ти каже типично-дискретно, че си просто поредния отхвърлен от обществото, който се опитва да се докаже. А ако не се усети навреме и не си замълчи, ще ти каже, че вместо да живееш, както прави "презряният плебс", се занимаваш с "по-възвишени неща". На което, със същата липса на съмнение, която осъждаш у "низките", би му отговорил, "Какво е да живееш?" или някаква друга глупост от този сорт, някакъв друг удобен душевен килер, подсказан от философи-самоубийци.

   Все едно и на теб не ти се ще просто да се чувстваш на място.

   Освен, естествено, ако не си от онзи тип себелъжци, които гледат през прозореца в поредната поза на самотния интелигент, изпитвайки онази извратена наслада, породена от отчаянието.

   Светът, виж ти обаче, не е гаден. В някой момент, няма значение кога, някой идва в твоя живот. Настъпва промяна, излизаш от транса, идва хепиендът на твоето мъчение и една мисъл се прокрадва, може би за първи път, че ти просто си търсел споделеност. Пердето се вдига, откровението ти проговаря, кръв раздвижва сърце и мозък.

  Но това не е хепиендът, има още до края на филма. Колко дълго, какво, как, защо се случва, няма значение -- дори твоето спасение има начало, среда и край. В миг или вечност, ти си пак сам.

  И пак си мислиш, не, ти си отново убеден, че ти харесва със залязването на всеки ден твой приятели да са само химикалката и листът.

  Послепис: Макар че всички знаем, че листът е излишният от тройката, с химикалката само го използваме като душевна кърпичка.