Скоро ще ме екранизират.
Вижте, това изобщо не ме фука. И не ме страхува. И не ме... Да не казвам. Голяма работа! Един екран, дори да е стадионен, голям екран, дето му викат, нищо не е за мен. Образът ми е по-обемен, по-многолик и значим; как изобщо може да се побере в един екран, не зная. Пък и не ща да зная.
В крайна сметка вече е взето решението. Ще ме екранизират.
Все нещо ме правят. Цял живот. Първо ме героизираха. После ме евопеизираха. Транспонираха ме. Демонизираха ме. Обраха ме. И дори ме оплюха. Сега пък ще ме екранизират.
Очевидно е, че докато стигнеш до екранизация, трябва да минеш по целия този път – от героизирането до плюенето. Чак тогава ставаш за екрана.
Обаче не си дават сметка, че вече не те е еня. Не те фука. Не те страхува. Все ти е едно. Ти си смачкан, обезформен, обезфасаден, обезсебен.
Минал си по пътя от себе си до екранизирането и вече не ставаш за нищо друго, освен за екран. Та другите да ти гледат сеира. Да се учат да не грешат. Да ти се присмиват. И най-нак ...