Скоро ще ме екранизират.

     Вижте, това изобщо не ме фука. И не ме страхува. И не ме... Да не казвам. Голяма работа! Един екран, дори да е стадионен, голям екран, дето му викат, нищо не е за мен. Образът ми е по-обемен, по-многолик и значим; как изобщо може да се побере в един екран, не зная. Пък и не ща да зная.

     В крайна сметка вече е взето решението. Ще ме екранизират.

     Все нещо ме правят. Цял живот. Първо ме героизираха. После ме евопеизираха. Транспонираха ме. Демонизираха ме. Обраха ме. И дори ме оплюха. Сега пък ще ме екранизират.

     Очевидно е, че докато стигнеш до екранизация, трябва да минеш по целия този път – от героизирането до плюенето. Чак тогава ставаш за екрана.

     Обаче не си дават сметка, че вече не те е еня. Не те фука. Не те страхува. Все ти е едно. Ти си смачкан, обезформен, обезфасаден, обезсебен.

     Минал си по пътя от себе си до екранизирането и вече не ставаш за нищо друго, освен за екран. Та другите да ти гледат сеира. Да се учат да не грешат. Да ти се присмиват. И най-накрая да се възхитят пред образа, който е по-голям, по-многолик и значим, че едва се побира на големия екран.

     Виж, в снимката на некролог – по-може.

     Ще ме гледат на екрана и ще си говорят:

     – Виж докъде се докара този човек! Боже, боже...

     – А какъв беше! Спаружил се е. И хич не разбрах защо му беше.

     – Кое?

     – Това, дето го докара до това дередже.

     – Кое го докара?

     – Знам ли. Все нещо трябва да има.

     А истината стои присвита и ошмулена някъде между редовете в салона, докато трае прожекцията. Между редовете никой не седи и никой не чете. Неудобно е.

     – Ти така няма да правиш, чедо – казва майката на сина си. Той седи до нея и едновременно хруска пуканки, дъвче дъвка и играе на смартфона; прекалено е зает, за да гледа това на големия екран.

     – Какво да не правя? – все пак отговаря въпросително триизмерния младок.

     – Няма да позволяваш да те мачкат, ще ше бориш, ако трябва ще предаваш, ще злословиш, ще мамиш... Нали, чедо?

     Чедото пука балон с пуканка и кимва, за да излъже майка си. Възнамерява да стане подлец, наркотрафикант и крадец, като порасне. Сега е само лъжец.  

     А аз гледам от екрана всички, но не ги виждам. Само те ме виждат. Искам да си говоря с тях, да ги разубеждавам, да се смея или да плача, но и това не ми е позволено. Аз съм образ. Такъв съм, какъвто ме направиха. Вече не съм аз. Образът на себе си съм. За да се виждам отстрани, да се виждам докъде съм се докарал. И вероятно – да се отрека от себе си. За финал.