"When you know that your time is close at hand

Maybe then you'll begin to understand

Life down there is just a strange illusion"

„... краят на осемнадесети век във Франция. Тежки времена, търсещи бързи решения. Народът се губеше в хаос, а главите падаха като круши. Париж бе удавен от дъжд и сълзи. Около триста души чакаха в тягостно мълчание своя ред за гилотината. Площад „Конкорд" бе така претъпкан за първи път откак...абе май за първи път. Скот бе в първите редици. Това му бе утешението - не се налагаше да чака и да загуби душата си  в терзания още преди да посегнат за главата му. Проливният дъжд утихваше и лунен лъч се провираше измежду гъстите облаци. „Нежна е нощта" - помисли си той и се засмя като невменяем. „Толкова нежна, колкото и метала, който ще ме погали след миг" - осъденият положи глава върху гениалното изобретение - „а, това острие много се е засилило?! Ще ме нарани?!" Засмя се отново - този път за последно. След миг главата му се таркаляше Like A Rolling Stone¹, падна от ешафода и изгледа безмълвната тълпа като призрак, току-що завърнал се от царството на Хадес..."

• - Та това не струва и пет пари! Особено за човек като теб! Защо пишеш такива неща? Ти умираш... защо продължаваш да се измъчваш? - Голата истина, както винаги. У Майк бе заложена нуждата да развенчава митове и да разбива всички надежди и стремежи на човек само с един реален поглед към света. Кърт го мразеше толкова силно.
• - Обичам те, Майк. - отвърна му Кърт, прегърна го и заплака като ученичка. - но винаги съм си представял как влизам в съда като Александър Македонски във величествения, но безпомощен пред мощта му Вавилон и извоювам единственото, което желая. А аз просто искам да живея! - очите му светеха като две малки слънца, току-що достигнали пладне.
• - ... на мен ми приличаш повече на Хитлер, останал с пръст в уста, пред портите на Ленинград...

Кърт беше сразен. Нямаше място за съмнение и надежда. Те само усилваха безспокойството в душата му, а той се бореше именно да запази част от нея, доколкото е възможно, чиста. И все пак... едва ли. Чу камбаната. Беше дошъл денят на екзекуцията. Звънът на раздялата бе започнал. Почувства болката на отцепването на душата от тялото. Ослепителна като звука на разбиващите се в брега вълни и оглушителна като прогрящото ириса слънце...

           След не повече от час Кърт заспа на стола си и се пренесе някъде далеч, в друга страна, на друга планета, където всичко бе възможно. Слънцето грееше някак нереално ярко. Той отново бе изправен пред съдията, който този път изглеждаше в пъти по-благосклонен. Но не в зала, не... това не бе зала. Те се намираха на безкрайна поляна, която също очакваше с интерес присъдата. Всяко дърво, всяко храстче сякаш се усмихваха на подсъдимия. Един столетен бор даже му намигна, Кърт бе сигурен. Те бяха готови да го приветстват  в безкрайността на живите и свободните. Мигом всичко потъна в мълчание и смирение. Темида бе готова с присъдата си...

• - Ей, умиращият, ще си изтървеш ангажимента! - извика хазайката му - проклета женица с четири деца и безкрайна жлъч към околните.

Бе спал 4 часа и времето наближаваше. Не биваше да си изпусне „ангажимента". Все пак, човек не умира всеки ден, нали?...

Двама наглед малоумни офицери го посрещнаха на входа и го съпроводиха до ешафода.

Миг преди главата му да се откъсне като автомомна планета, устата му прошепна думите от една позабравена песен „There's no sensation to compare with this... state of bliss"². Металът секна смеха му, който иначе обещаваше да бъде величествен.  

1 Like A Rolling Stone - песен на Боб Дилън

2 „Няма чувство, с което да го сравня... чисто блаженство" Част от текста на Learning To Fly на Pink Floyd