Ел Маточо стоеше на перона и гледаше релсите. 

     Две по две те се извиваха в тъмнината на тунела. Електричеството тъкмо бе дошло и лампите - продълговато мръсни пулсираха неспособни да задържат в постоянна позиция светлината. От някъде се чу момически кикот, вибриращ по осеяните с графити стени.

    Кикот - дразнещ слуха с вулгарността си.

   "Наркомани" -помисли си той.-"Напаст от ненужни същества"

    Кикотът заглъхна сред силната струя въздух - предвестник на закъсняващата, заради аварията, мотриса.

     Ел Маточо прочисти гърлото си, размърда рамене, раздвижи схванатия си нашарен от татуировки врат и пристъпи крачка напред, сякаш искаше да спре силната въздушна струя, заставайки с хилавото си тяло срещу идващия подземен влак.

    Главата му се заклати и за миг заприлича на деформирана пинг понг топка. Очите му, очи на ястреб, се стрелнаха към тунела, разшириха се, внезапно осъзнали, че то отново беше там. Можеше да се закълне, че онзи ден го нямаше. 

    Нямаше го. 

    Нямаше го.

    Нямаше го.  

    И онзи ден любимият му Мачете се криеше в гънките на изтъняващото му с годините палто. 

    И онзи ден някой се хилеше...

    "Изплаших го " си бе казал Ел Маточо, сетил затоплената от тялото му гладка стомана.

    Тогава си бе помислил, че петното е негово внушение, илюзия на зрението, пристан зовящ го за почивка от убийствата, свят, който бе създал, за да има къде да се върне. Беше сигурен, че петното е измишльотина на някогашното му наивно аз, стопило се пред могъщата сила на новата му същност. 

    Влакът спря скърцайки. Няколко искри изхвърчаха и загаснаха по близката сива релса. Момичето, чийто кикот се върна, се блъсна в него и той за малко да падне между отворените врати.

    - Отмести се, шибан дъртак - ревна едно от момчетата, придружаващи момичето.

    И Ел Маточо се отмести. Върна се и влезе във вагона през последната врата. 

   Също както онзи ден. 

   Беше се качил както сега в предпоследната за деня мотриса. 

   Беше със същото палто, с приятеля си Мачете и с очи, които търсеха, но не откриваха петното. 

   Тази нощ за пръв път спа спокойно, без да сънува, без да вижда застиналите след агонията лица. Лицата ги нямаше. Съществуваше единствено нощта - дълбока, гъста, заливаща с безпаметност главата му с форма на деформирана пинг понг топка. Убитите бяха минало, отишло си с липсващото петно. 

   Явно всичко беше свършило. Щеше му се да се свършило и животът да е друг...

   Ала тази вечер то беше отново там в началото на стесняващия се тунел - тъмно и бездънно мазно петно, напомнящо прецъфтяваща лилия. На това го оприличаваше винаги, защото го бе наблюдавал с часове.

    Понякога петно се размърдваше.     

    Друг път трептеше.

    Свиваше се и се разтягаше, променяйки формата си. Местеше се ту вляво, ту вдясно.

   Друг път в него се появяваха светли точки - зеници, с които петното следеше незабелязващите го хора. В такива моменти Ел Маточо вече знаеше кой е избраникът. Винаги различен по пол, ръст, възраст и тегло. 

    Но не Мато решаваше кой да умре. Беше сигурен в това. Първите два пъти не откри връзка между себе си, него и жертвите. Но с всяко следващо оживяване на Мачете последователността от гаснеща светлина, закъсняващ влак, самотен пътник и петно показваше, че такава има. 

    То беше там.

    Не откъсваше поглед от него.

    Толкова близо беше. Тръпнещо и разширяващо се..

-----

    Когато разпитаха жената, която бе почистила мотрисата, тя хлипайки сподели, че хилавият с прерязано гърло мъж, стискал в лявата си ръка мачете, а под него тъмнеело мазно петно във формата на лилия.