Ел Маточо стоеше на перона и гледаше релсите.
Две по две те се извиваха в тъмнината на тунела. Електричеството тъкмо бе дошло и лампите - продълговато мръсни пулсираха неспособни да задържат в постоянна позиция светлината. От някъде се чу момически кикот, вибриращ по осеяните с графити стени.
Кикот - дразнещ слуха с вулгарността си.
"Наркомани" -помисли си той.-"Напаст от ненужни същества"
Кикотът заглъхна сред силната струя въздух - предвестник на закъсняващата, заради аварията, мотриса.
Ел Маточо прочисти гърлото си, размърда рамене, раздвижи схванатия си нашарен от татуировки врат и пристъпи крачка напред, сякаш искаше да спре силната въздушна струя, заставайки с хилавото си тяло срещу идващия подземен влак.
Главата му се заклати и за миг заприлича на деформирана пинг понг топка. Очите му, очи на ястреб, се стрелнаха към тунела, разшириха се, внезапно осъзнали, че то отново беше там. Можеше да се закълне, че онзи ден го нямаше.
Нямаше го.
Нямаше го.
Нямаше го.
И онзи ден любимият му ...