Част 3

      Бриана вървеше бавно през приемната, почти влачейки крака, а стомахът ѝ се свиваше от тревога все повече с всяка стъпка. Тя стискаше свещта със син пламък пред себе си за насока и се стараеше да игнорира спомените, които нахлуваха в главата ѝ неканени.

      Когато преди четиридесет години Елхраикското проклятие беше отнело баща ѝ и тя се беше оказала последният жив човек в библиотеката, Бриана отчаяно се беше надявала да чуе някой да почука на вратата. Тя би приела всеки, само и само да не се налага да върви нагоре-надолу по безкрайните извити стълбища заобиколена единствено от спомени и призраци. Обаче с времето Бриана бе свикнала с тишината на дома си и вече не намираше идеята за самота до края на живота си толкова смущаваща. Всъщност тя просто искаше да прекара оставащите си години на спокойствие, подреждайки и четейки безбройните книги в библиотеката.

      – Има ли някой? – ниският груб глас идваше отнякъде в тъмното отляво и Бриана се спря. Тя въздъхна дълбоко, подготвяйки се за първата си среща с човек от десетилетия.

      – Тук съм! – гласът ѝ потрепна, но тя вдигна свещта, за да насочи човека към себе си. Звукът на стъпките му заглъхна, след което се възобнови, когато той потегли в новата посока. След няколко секунди се прекъсна с глух удар и охкане от болка.

      Сигурно се е ударил в някоя от колоните.

      – Това е глупаво – рече мъжът. Бриана дочу леко шумолене на тъкан и след това краткия отчетлив звук от късане на страница. Тя стисна зъби от надигащата се у нея стара омраза, която мислеше за погребана и отдавна забравена.

Антиквар, да не повярваш!

      Ярка светлина прониза мрака и Бриана присви очи. Светлината се издигна бавно към тавана и се просмука във въздуха, а яркостта ѝ отслабна и постепенно се изравни.

      – Получи се по-силно от обикновено – промълви мъжът и този път Бриана проследи гласа му и го видя. Устремен към нея, той изглеждаше внушително, наметнат с плащ и скрит с качулка. В едната си ръка стискаше древна книга, а с другата се пресегна да свали качулката си. Лицето му беше нееднородна смес от увехнала кожа, полепнал прах и неподдържана коса, и докато той приближаваше, Бриана отстъпи назад. Тя държеше предпазливо свещта помежду им, въпреки че синият пламък вече бе незначителен в осветеното преддверие.

      – Няма ли да ме приветстваш, библиотекарко? – запита мъжът, минавайки покрай нея. – Пътувах дълго и преминах през много опасности, за да стигна до прага ти.

      Той се спря най-накрая и погледна назад към Бриана.

      – Както и да е. Казвам се Елион и ми трябва помощта на главния библиотекар. Отведи ме…

      – Всъщност – прекъсна го с тих глас Бриана. Прокашля се и опита отново по-уверено. - Всъщност аз съм главният библиотекар.

      Елион присви очи зад мазната си коса.

      – Ти си главният библиотекар? – попита той с глас, изпълнен със съмнение.

      – Всъщност аз съм единственият библиотекар – Бриана повдигна брадичка и се изправи доколкото можеше под внимателния му поглед. – И ще съм благодарна, ако се въздържаш да късаш страници в библиотеката ми в бъдеще.

Измина дълга пауза, преди Елион да заговори отново, скланяйки глава.

      – Разбирам. В такъв случай приеми извиненията ми, главна библиотекарко. Външността ти ме подведе – Докато вдигаше глава, погледът му се задържа върху овехтелите одежди на Бриана. Полепналата по бузите му засъхнала пот, смесена с прах, се напука, когато устните му се извиха в усмивка.

      Бриана реши да не посочва състоянието на собствените му дрехи и се запъти към стълбището.

      – Ела. Пътувал си дълго. Сигурно си гладен.