Кратка проза

     ... когато го видя на последния ред.  Мургав.

Красив. Внушаваше увереност да постига 

обещаното на себе си,  с цветно присъствие.

     След оня огън не намираше място близко

на душата ù,  не съмваше, в крехка и чуплива

светлина се губеха образите, а искаше някъде

да свети нещо тихо и за нея.

    Тръгна бавно към него - да излезе на слънцето му,

както на оная малка планета - паля и гася

всяка  минута, а нареждането не се променя.

На сърцето ù.

      Той държеше изправена къдравата си глава, а тя

стигна до него в момента, в който си каза:  бих го

избрала за... приятел. Сигурно неговата планета е

много малка и няма място за двама.

       И въпреки.