Емпатия
Кратка проза
... когато го видя на последния ред. Мургав.
Красив. Внушаваше увереност да постига
обещаното на себе си, с цветно присъствие.
След оня огън не намираше място близко
на душата ù, не съмваше, в крехка и чуплива
светлина се губеха образите, а искаше някъде
да свети нещо тихо и за нея.
Тръгна бавно към него - да излезе на слънцето му,
както на оная малка планета - паля и гася
всяка минута, а нареждането не се променя.
На сърцето ù.
Той държеше изправена къдравата си глава, а тя
стигна до него в момента, в който си каза: бих го
избрала за... приятел. Сигурно неговата планета е
много малка и няма място за двама.
И въпреки.
© Дима All rights reserved.
