Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 2

“Някой ден, ще те принудя да лазиш в краката ми, самоуверено копеле такова! Няма да знаеш откъде ти е дошло, но ще ме молиш за пощада. А дотогава… Е, игрите са затова – за да се играят…” – си мислеше Катела́на и клатеше глава недоволно, наблюдавайки как Негово Величество се отдалечава с горда, но безшумна стъпка, а подире му остава да се влачи само малък отрязък от прелестното наметало, чиято майсторски изтъкана нишка излъчваше тайнствено сияние, когато приносителят ѝ се движеше.

След като, обаче, меко казано нахлу в покоите на Виро́н Ска́вре, самоувереността ѝ отстъпи място на жадното любопитство, поради което си навлече маската на смиреното уважение. За съжаление, не постигна така очаквания ефект. Виро́н не бе вчерашен. Такива като нея ги схрускваше за закуска. По няколко наведнъж.

–Лейди Ин`Велор! Какво в името на Баланса, търсите тук? Бяхме се разбрали да се срещаме на неутрална територия, с предварителна уговорка и в часове, които гарантират анонимността ни.

Катела́на потръпна от особена възбуда. Виро́н умееше да смразява единствено с гласа си. Дори да не искаш, дори да се противиш. Той те подчинява. Напълно.

Предводителят на Пречистващите определено впечатляваше с външността си. Той бе очарователен блондин в края на трийсетте си години, с млечно-мраморен, благороден оттенък на кожата. Косата му, подстригана късо, напомняше на заснежена равнина осветена от пълнолунието, със сребристо-белия си цвят. Очите му бяха ледено сини, напълно лишени от емоция. В тях се четеше само осъдителната проницателност на едно неописуемо превъзходство. Телосложението му бе сухо, стройно. Напълно изчистен от излишества. Включително и от човечността си.

Като член на  Ордена на Пречистващите, той носеше бели, безукорно чисти одежди, без украшения. Единственото цветно по него бе  медальон от черен камък, символ на ритуалното му самоотричане от стихиите.
Цялостната му аура бе студена като острието на добре наточен меч преди битка. Гибелно врязваща се в противниковата страна. Обикновено говореше малко, но стореше ли го, думите му погубваха с един замах.

Така бе и този път. Кателана направи неимоверно усилие да запази самообладание, приближавайки се към него, който довършваше и подпечатваше  писмо, адресирано до негов събрат, ръководещ Ордена оттатък Планините Л`Еврон.

– Бяхме, да. Но въпросът не търпи отлагане, уважаеми Вирон! Само че преди да го предоставя на вниманието ти, би ли ми казал по какви чак такива спешни дела се налага да се срещаш с Негово Величество тайно, по нощите и то в Крепостта на Чистите? Нима отново планираш удар срещу нас?

Вирон въздъхна и с нескрито снизходително съчувствие отвърна:

– Не, че ти влиза в работата, но след разговора ни съм в прекрасно настроение, затова ще ти отговоря честно. Кралят одобри предложението ми за всеобщо Пречистване. Много скоро, по тази земя няма да остане и един установен стихийник, който да не е попаднал под наш контрол. 

– Какво скука! Стихийниците съществуват и ще продължават да се пръкват именно, защото са първични и неконтролируеми. Като елементите, които въплъщават. Ако не се нуждаехме от стихийност, тя нямаше да се проявява у хората. Не можеш току-така да я изтръгнеш от нас. Не бива. 

– Мога. И го правя. Защото вярвам в правотата на делото си. В светостта му.

– Разбира се! Не съм се и съмнявала, че фанатизмът ти би позволил да ми отговориш другояче! Но, Вирон, признай си. Стихийността ни приближава до боговете. А ти, с твоята въздържателна святост… си оставаш просто човек.

– Затова пък ти, с твоя изменчив и непредвидим огън, си просто хищница. И завинаги ще си останеш такава.

Кателана наклони леко глава настрани и се усмихна. Когато Вирон се изправи от бюрото си, разположено насред напълно изчистена от каквито и да е удобства на цивилизацията, аскетична килия, тя инстинктивно направи крачка назад. Не, защото се боеше, а защото ѝ се щеше да се наслади на гледката по-пълноценно. Този мъж трябваше да бъде неин на всяка цена. 

– Спри да ме гледаш така, все едно съм ти бъдещ трофей, Кателана. Нима не са ти достатъчни интрижките, които въртиш под покрива на “Баланса”?

 – Да наречеш онова гнездо на фалшиви пророци „Баланс“ е толкова нелепо… Знаеш защо съм тук. Двамата искаме едно и също.

Вирон почти се усмихна в отговор. На отблясъците от единствената мъждукаща свещ, погледът му изглеждаше още по-магнетичен. Кателана усещаше нарастващото в себе си напрежение и тръпнеше от предвкусваното удоволствие.

– Не бъркай съвпадението на целите ни с доверие. Не съм от онези, които си играят с пламъци, Кателана. Аз ги гася. Необратимо.

– Вие ни наричате “осквернени”. Но това е тъй лицемерно! Как можеш да го казваш чистосърдечно, след като самият ти си искророден стихийник? Та ти беше аурелий, Вироне!

– Не. Аз бях аномалия. Извращение на природата. И тя не пропусна да ми даде безценния урок, че хората не бива да се превъзнасяме до нивото на богове. Защото така губим най-ценното в жалките си животи. Знаеш много добре защо се отрекох от силата си. Но благодарение на чистия баланс, оцелях. Същото мога да сторя и с теб… ако се наложи. Спазвай уговорката и ще запазиш дара си. Измамиш ли ме – ще се събудиш празна.

Кателана кимна. Знаеше. Трагедията, сполетяла семейството на Вирон се изучаваше в Ордена на Съблюдаващите дума по дума. Подобен ужас не биваше никога да се повтаря, затова и стихийниците се обучаваха стриктно на контрол на емоциите. 

Което съвсем не важеше за наследницата на рода Ин`Вело́р. Тя мразеше точно контрола, затова и презираше краля, който се опитваше посвоему да въдвори отдавна липсващото спокойствие в земите си. Негово Величество се остави да бъде убеден, че чрез насилното управление на стихийниците ще премахне опасността от неминуемата гибел на цивилизацията, предсказана във всеизвестното древно пророчество за “Сърцето на стихиите”. Лично тя не вярваше в подобни бабини деветини, но с удоволствие щеше да се възползва от внушенията, които носеше текстът за осъществяване на целите си. Затова и сега бе дошла при Вирон. Е, всъщност не само за това, но работата беше винаги на първо място. Удоволствията можеха да почакат. Засега.

– Не съм глупачка. Зная какво държа в ръцете си. Таре́лин е ключът. И аз ще ти го доставя. Но ми дай време. Ѝренвейл е упорита... и не е наивница.
– Доведи ми Таре́лин, преди тя да отключи съзнанието му. Преди да си спомни кой е. В противен случай, всичко ще излезе извън контрол. Дори за теб.

Кателана сведе поглед за миг, после го вдигна към Вирон и пристъпи към него предизвикателно:

– А ако... реша да го задържа за себе си? Ако се окаже, че той може да бъде използван по-добре срещу самия Орвион?

Вирон присви очи и се усмихна студено, почти мило, но в очите му нямаше  и капка съчувствие:

– Тогава, Кателана, ще бъдеш първата, на която ще покажа какво е да изгубиш  самата себе си.

Тя не отговори веднага. Макар да бе чувала за мощта на Вирон, никога не бе ставала свидетелка на уменията му. Затова, стискайки зъби, процеди през тях, възвръщайки маската си на благородно безразличие:

– Уговорката си е уговорка. Ще го имаш. Но в подходящия момент. А дотогава... Пази се! Орденът на Баланса не е забравил кой си бил. Нито как си предал Силата.

Вирон ѝ обърна гръб, но отвърна със същата хладност:

– Затова и сега съм опасен, Кателана. Защото знам какво е да владееш Стихия... и какво е да бъдеш свободен от нея.

Кателана, обаче,  възприе последните му думи не като предупреждение, а като предизвикателство. Тя развърза наметалото си и рязко го отхвърли на няколко метра назад. Гривните ѝ запулсираха в сияние, докато огънят, разгарящ се в погледа ѝ се зараждаше между пръстите на ръцете ѝ.

– Не си мисли, че можеш да ме заплашваш, Вирон Скавре! Не и мен. Не и с този тон.

Вирон, все още с гръб към нея, направи драматична пауза, усещайки моментално накъде върви “срещата” му с висшата огнена майе:

– Тонът е най-безобидното, с което бих могъл да те нараня, Кателана.

Той бавно се обърна към нея и погледите им се срещнаха, за да започнат дуела мислено миг преди да го сторят и наистина.

– Ти си нищо без силата си. Без миналото си. Един обикновен… празен човек.

– А ти си само огън без посока. Без контрол. И сега ще ти покажа какво значи това.

Кателана разпери ръцете си и протегна длани – от пръстите ѝ се роди пламък, жив и танцуващ, като вълна от лава. Тясната килия се освети в кървавочервено. Но преди огънят ѝ да докосне дори подгъвите на мантията на Вирон, той вдигна ръка. И прошепна една-единствена дума, но мощта ѝ отекна в душата на Кателана като проклятие:

– Сковар.

Огънят се пречупи във въздуха, сгърчи се, обърна се към нея, като змия, захапала опашката си. Кателана ахна — гърдите ѝ се напрегнаха от усилието да запази връзката със стихията. Очите ѝ светнаха в ярък оранжев блясък, но кожата ѝ пребледня.

Вирон пристъпи към нея, бавно, спокойно. Десницата  му се вдигна към слепоочието ѝ — и тя усети как нишката, която я свързва с огъня, бива изпепелена.

– Спри… – прошепна тя с гняв и ужас. – Ти... не можеш...

– Мога всичко. Особено ако ме предадеш.

Ръката му спря едва на милиметри  от челото ѝ. Пламъците около нея угаснаха напълно. Дъхът ѝ секна. Сините му очи, които за секунда се отклониха от златистите ѝ топази, отново се срещнаха с тях. И в този момент, сякаш нещо бе прекършено. 

Не около тях. А в самото напрежение помежду им. Погледите им продължаваха борбата. Огън срещу лед. Ненавист срещу сподавено желание.

Кателана заговори с треперещ, почти дрезгав глас:
– Искаш да ме унищожиш… или просто… да ме опитомиш?

Вирон се надвеси над нея, приближи се тъй близо, че дъхът му погали кожата ѝ, но гласът му остана мразовит:
– Нито едно от двете. Просто… те искам. Но истинска. На колене. Ако се наложи.

Ръцете ѝ се опряха в гърдите му — не за да го отблъснат, а сякаш да го задържат. Дланта му докосна лицето ѝ, но вместо да я довърши, той застина. 

Беше само миг. Трепет. Мигновено, непризнато привличане, в пълен контраст с всичко между тях.

И после дойде отстъплението.

Вирон се отдръпна рязко. Извърна се, сякаш се боеше да не се опари. И да изгори.

– Няма да има втори път, Кателана. Или ми водиш Тарелин… или те заличавам.

Кателана преглътна. Стисна юмруци. Огънят ѝ се възвърна, но с него и срамът от това, което почти бе станало.

– Ще имаш момчето. Но не заради теб… а защото и аз искам Орвион подчинен. 

Вирон изчака още момент, преди да отвърне:
– Той няма да се предаде лесно. Но и двамата знаем, че Тарелин може да го повали.

Кателана кимна. Колкото и да ѝ се щеше, нямаше какво повече да си каже с Вирон. Или поне той нямаше да ѝ отговори.  Но пък като огън, тя обожаваше да предизвиква противника си. Затова и рискува:

– Знаеш, че ти бях обещана, нали? Родовете ни трябваше да се слеят, за да дадат на света един съвършен аурелий и хармониарх. Огън и вода в едно. Но ти реши друго. Сега, обаче, имаме шанс да поправим счупеното…

– Единственият шанс, който имаме, е да не позволим на един неизмеримо силен стихийник да разруши света ни, Кателана. Миналото е там, за да се учим от грешките си. А сега е време да си вървиш. 

Кателана преглътна сухата болка в гърлото си. Да. Тя беше победена. Само че усещането някак странно наподобяваше удоволствието от една добре свършена работа и спечелена малка битка…

Бележки на автора: Виро́н Ска́вре

Бивш стихийник, лидер на Ордена на Пречистващите

Възраст: неизвестна, изглежда около 35-40

Коса: светлорусо-сребриста, късо подстригана

Очи: ледени, сиви, с почти бяла зеница

Характер: хладен, интелигентен, пресметлив

Произход: родом от древен род на водни стихийници

Предистория:

Някога е бил един от най-могъщите майи във водната стихия, дори считан за потенциален наследник на хармониарха. След трагичен инцидент, в който погубва собствената си сестра по време на неовладян изблик на сила, Вирон се отказва от стихийната си същност. Сам лишава себе си от дарбата чрез древна, почти забранена процедура, и се обрича на живот в служба на „Чистотата“. Вярва, че самата Стихийност е проклятие, което трябва да бъде премахнато.

Текуща роля:

Лидер и идеолог на Ордена на Пречистващите — секта, която смята стихийната енергия за отклонение от естествения ред. Има възможност да „запечатва“ дарбата на други стихийници.

Мотивация:

Да предотврати повторението на трагедии, причинени от стихийна нестабилност. Вярва, че е по-добре да изкорени дара, отколкото да го остави в ръцете на онези, които не могат да го владеят. Тарелин го плаши — и го влече.