Ес`Таре́л:Сърцето на стихиите - част 24

Коридорът се разпростря пред двамата мъже със синя кръв като ритуална плащеница, с която старшите наставници от Ордена на Съблюдаващите покриваха главите на посветените в майа ученици на церемонията по приемането им в кръга на умелите стихийници . По стените от пясъчник, с инкрустирани в тях фигурални плочки от обсидиан, яспис, планински кристал и аквамарин, висяха неугасващи факли. Когато кралят и патриархът на рода Ин`Велор преминаваха покрай тях, пламъците им преливаха от кървавочервено в индиговосиньо за няколко мига с кратки трепкания, след което възстановяваха жълто-оранжевия си привичен цвят и равномерно горене.

Игниал пристъпваше тежко и гордо, ръцете му бяха скръстени зад гърба, а осанката му говореше че се има за военачалник, който вече е спечелил битката. 

Сантирон на свой ред стъпваше леко, но бавно, с пружинираща походка. Сякаш цялото му същество- и тяло и душа, балансираха между ролята му на върховен господар и виртуозен търговец на съдби.

Когато излязоха от коридора и се озоваха на онзи- същия балкон, от който кралят наблюдаваше военната процесия заедно с хармониарха, огненият властелин Игниал, с явно недоволство, заговори пръв. В гласа му, отработено мелодичен, се прокрадваше нотка на театралност. Усещаше се, макар и едва-едва, заученото, но престорено съчувствие на аристократа: 

— Ваше Величество, нашите народи са в тежка криза. Отнет ни е Първичният огън. Знаете традицията — за подобно деяние се наказват не само виновниците, а цели династии заплащат за сторения грях с бъдещето си. Но аз съм тук не за да търся възмездие. А за да предложа спасение.

Сантирон предложи с елегантен жест на Игниал да се разположат в подготвените за диалога кресла, но след като огненият лорд му отвърна отрицателно и с усмивка, реши че все пак той- самият ще седне. Скръствайки ръце в скута си, се обърна към събеседника си с равен, но предизвикателен тон:

— „Спасение“ или „подчинение“, Игниал?

Острото лице на Игниал се озари така, сякаш бе получил прескъп комплимент:

 — Неуките илитерати често бъркат понятията. Изненадан съм, че Ваше Величество изразява подобни съмнения относно истинната същност на намеренията ми. Нима ще отречете, че от възкачването на първия Скавре на престола, та чак до Ваши дни, Ин`Велор сме действали единствено и само в интересите на кралството? Именно, защото е било тъй, Еквалис процъфтяваше. За съжаление обаче, времето на малките кралства и на разделените столици отмина. Бурята, която иде, ще помете слабите. Но ако се изправим заедно — Скавре и Ин`Велор, под общо знаме — ще се роди алианс, притежаващ потенциала да сведе щетите до минимум. Да обедини княжествата, диваците и благородниците в една здрава и силна империя.

Сантирон си пое бавно и дълбоко въздух и повдигна вежди:

 — Империя? Но с чие лице начело? С моето… или с твоето?

Игниал , до момента стоящ изправен, се огледа предпазливо, ослуша се внимателно и се приведе леко към краля. Отвърна му с шепот, звучащ като рецитиране на наизустен заговорнически план:

 — Лицето е без значение. Историята не пита кой е дърпал конците. Тя помни единствено кой е оцелял. А оцеляват онези, които открият у себе си силата да се променят навреме. И да се приспособят.

Сантирон присви очи, но остана напълно безизразен. Когато репликира, хладната острота на думите му проряза въздуха:

 — Историята помни победителите, Игниал. Защото именно те я пишат.

Игниал - извисяващ се, внушителен, с черти на готвещ се за смъртоносна атака хищник, хвърли поглед на армията си, покорно очакваща командата му насред централния площад на Л`Ернис.

— Разбирам, Ваше Величество. Вие сте убеден, че шансовете Ви да устоите на бурята са реалистично големи. Нужно ли е обаче да Ви припомням, че нашите битки не се водят само на бойното поле? И че на останалите фронтове Вие сте меко казано в безизходица?

— Моля ви, Игниал, нека не си разменяме заплахи. Предполага се, че ще се сродяваме, все пак. Нима изгаряте от желание да съградите този съюз върху основите на принудата?

— Съвсем не, Господарю. Но не мога да не споделя с вас опасенията си, че отказвайки се от него, рискувате да се превърнете от съратник в мишена. А отношението към враг, както е известно, далеч не е тъй ласкаво като това, което в момента демонстрирам към Вас.

Предводителят на рода Скавре не каза нищо повече. Зае се с традиционното за семеййството си “вслушване в тишината”. Игниал действително не бе предвидил друг развой на събитията освен онзи, в който постига абсолютен триумф. Доста лекомислено от негова страна. Но какво пък- на сцената на политиката, съчувствието никога не бе желан герой.

Сантирон не отмести поглед от пламъците, които танцуваха в ирисите на Игниал. Гласът му прозвуча спокойно, дори песенно, в противовес на категоричността, с която събеседникът му бе изрекъл последните си думи:

 — Властта обича историите с интриги, Игниал. Но още повече обича онези, които умеят да ги разказват изкусно.

Той се наведе леко напред, поставяйки длани върху подлакътниците си, сякаш седеше на трон, а не на обикновено кресло. 

— Проблемът е, че една измислена история, независимо в колко лъскава опаковка я поднесеш, никога не може да се сравнява с истината. Тя само я затъмнява временно, докато дойде вятърът на промяната. И тогава лъжата изгаря по-бързо и от суха шума.

Игниал се засмя глухо, като в смеха му имаше повече жлъч, отколкото радост.

 — Пепелта, Сантироне, е най-плодородната почва.От нея израстват новите империи. Въпросът не е какво ще изгори, а дали ще остане някой, който да засее семето след пожара. 

 Аурата на огнения сякаш се разшири, изпълвайки въздуха на терасата със задушливата горещина на пустинна мараня. 

— Хармониархът вече клони към своя залез. Моята дъщеря може да бъде следващият ярък изгрев. Дали светлината ѝ ще ослепи света или ще го озари, зависи единствено от това кой ще разкаже историята пръв. Възнамерявам това да бъда аз.

Сантирон сведе леко глава, като че ли признаваше тежестта на думите му, но в усмивката му прозираше иронията на играч, който пази своя коз за финалния си съдбоносен ход.

 — Не подценявай и тишината, Игниал. Понякога именно тя пренаписва легендите, когато пламъците вече са угаснали. А тишината е едно от най-верните оръжия на кралете.

Игниал се приближи, пламъците в очите му за миг се извиха като кълбовидна мълния.

 — Ти говориш за тишината, Сантироне, сякаш тя е добродетел. Ала мълчанието е и знак на слабост. Мълчи онзи, който няма какво да каже… или няма смелостта да го изрече. Огънят не мълчи. Той крещи, реве, бунтува се, изпепелява. И в този рев народите намират вярата си и своите силни водачи.

Сантирон не помръдна. Само бавно вдигна поглед, който проблясваше като дълбока вода, отразяваща буря.

 — Ала какво остава след този рев, Игниал? Само дим, тлен и сенки. Водата, която ти презираш, е онова, което възкресява живота. Камъкът е онова, което крепи устоите. Въздухът — онова, което дарява дъх. Огънят сам по себе си не би могъл да сплоти едно царство. Той е незаситим глад. За още и още. И ти прекрасно знаеш — гладът не твори, той руши.

Игниал се усмихна хищно.

 — Разрушението е съзидание в най-чистата му форма. Нима не виждаш? Всичко велико се е родило от хаос. От пожарищата изникват нови столици. От войната се въздигат нови царе. От болката оживяват новите легенди. И ако трябва да избера между гнилата стабилност на твоята тиха вода и яростта на своя пламък, ще избера пламъка. Защото той е живот в движение, а не смърт в застой.

Сантирон се изправи, вече лице в лице с Игниал. Не повиши глас, не го и сниши, но в него тегнеше тежест, пред която и най-свирепият огън би трепнал.

 — Грешиш, стари приятелю. Истинското величие не идва от хаоса, а от хармонията. Не го съзнаваш, но ще сториш точно това. Ще създадеш нация, която ще изгаряш отново и отново, докато от нея не остане никой, който да продължава да вярва в теб. И тогава дори твоят огън ще изгасне от липсата на кислород. Той за нас с теб е вярата на хората.

Двамата застинаха в мълчалив сблъсък. На балкона сякаш се събраха всички стихии — пламъкът танцуваше във въздуха, сенките се сгъстяваха, по пода пробягваше вибрация на скрито земно ехо. И точно в тази наелектризирана пауза се чувстваше, че надмощието все още не принадлежи на никого.

Тогава, след няколкото внезапни високоенергийни порива, разклатили двореца Л`Ернатис из основи, двамата усетиха как във вътрешността му се случва нещо, което обикновен стихийник дори не би могъл да си представи. 

Игниал замря в мрачно опасение, което премина в лошо предчувствие и в крайна сметка се превърна в ужасяващо умозаключение. Сантирон, някак внезапно придобил страховито-заплашително излъчване, остана невъзмутим като буца лед, плаваща из северното море, миещо бреговете на студените степи.

Далечният тътен от сблъсъка между Кателана и Орвион прехвърчаше по стените като отглас от апокалиптична буря, но двамата мъже не помръдваха – само очите им, потъмнели като пропасти и ярки като пламъци, бяха се кръстосали в безмилостен двубой.

Игниал, вече с разтреперан от колебание глас, вложи всичките си сили да запази самообладание, но думите му не прозвучаха убедително:

 — Златото е силата, която купува армии. Огънят е стихията, която ги води. Кръвта е законът, който им дава правото да убиват. И трите са на моя страна, Сантироне. Какво имаш ти? Само думи.

Сантирон се усмихна едва-едва, като че ли бе баща, който наблюдава поредното избухливо изстъпление на разглезеното си дете.

 — Думите, Игниале, са тези, чрез които се водят преговорите. Думите са онова, което превръща войната в мир и мира в закон. Без думите дори твоето злато ще се обезцени, , огънят ти ще угасне, а кръвта ти няма да потече във вените на наследници. Запомни: гордостта е убивала повече амбициозни владетели от всяка армия или епидемия.

Трусовете от битката се засилиха. Игниал извиси поглед, пламъкът в очите му засия.

 — Чувстваш ли? Това е гневът на дъщеря ми. Това е силата на рода Ин`Велор. Тя ще го пречупи, Сантироне. И тогава ще си говорим отново. Но вече на моя език.

Сантирон остана непоклатим като вековна скала, над която бушува ураган.

 — Не бързай да празнуваш. Заслушай се по-внимателно, Игниале. Това не е триумф, а изпитание. И изпитанията не са победи. Те са врати към капани — или ги преминаваш, или загиваш в тях.

Когато Игниал усети, че енергията на Кателана бива засмукана от тайнствена пробойна в пространството, лицето му потъмня като вулкан пред изригване.

 — Ще си платите за това! И ти и грохналия ти хармониарх!. Ще превърна целия дворец в пепел, ще удавя короната ти в кръв и ще срина крепостта на Ордена!

Сантирон вдигна десница — не заплашително, а спокойно, като че ли спира дете, което се кани да прекрачи в пропаст.

 — И тогава няма да си върнеш дъщеря си. Хармониархът има правото да подлага бъдещите аурелии на изпитание. Това ще е нейното. Ако оцелее, ще има право на дуел с Иренвейл. Ако падне — нито твоята гордост, нито твоят гняв ще я възкресят.

Игниал присви очи, готов да изригне, но Сантирон продължи, сега вече по-остро:

 — Разбери: без Кателана няма сватба. Няма съюз. Няма изгода за рода Ин`Велор. Най-много да бъдете обвинени в предателство пред Ордена и короната. И тогава твоето злато ще ръждяса, огънят ще бъде потушен, а собствената ти кръв ще се обърне срещу теб.

Мълнията в погледа на Игниал трепна. За пръв път. И Сантирон, усетил този проблясък на разум, докосна последната струна:

 — Кателана, ако или след като премине успешно изпитанието на хармониарха, ще обвърже съдбата си с Първичния огън. Но ако от тази връзка се роди дете, то няма да носи името на Скавре. Сватба няма да има, докато Ин`Велор не се откажат от централизираната си валута. Годежът ще се разтрогне, и няма да се възстанови, докато Вирон не се възкачи на трона. Тогава и само тогава, той сам ще избере своята кралица. А дотогава дъщеря ти ще носи бремето и честта да отгледа сина на Първичния огън.

Игниал стоеше неподвижен. Само устните му потрепваха леко, сякаш се бореше с демони, които никой друг не можеше да види. Пламъкът в очите му гореше нестабилно — ту като факел, готов да подпали света, ту като тлееща жарава, в която проблясваше хладна мисъл.

— Да отгледа сина на Първичния огън… — повтори той тихо, като че ли сам на себе си. — Да бъде майка на наследник, а да няма венец, корона, престол… Ти искаш да я превърнеш в… слугиня, а не в кралица.

Сантирон кимна едва доловимо.

 — Не аз, Игниале. Съдбата. Твоето желание е тя да царува, но първо трябва да покаже, че може да оцелее, без да се самоунищожи. И че огънят ѝ би могъл да свети, а не само да изгаря.

— Съдба! — изръмжа Игниал и юмруците му се свиха. — Любимата дума на слабите! Винаги съдбата била виновна, когато нещо не излезе по тяхната воля. А аз съм от онези, които не приемат поражения.

— И затова си на път да предизвикаш най-голямото. Погледни се! В теб кипи същата гордост, която някога повали Лан’Кевир, Сребърния владетел, започнал Великата война. Той също вярваше, че златото и кръвта са достатъчни. Днес името му е само горчив спомен в хрониките.

Игниал прехапа устна. За миг сякаш по гърба му премина студена вълна, но бързо я удави в пламъка на яростта.

 — Ти ме поучаваш като ученик, Сантироне, но аз съм Игниал Ин`Велор. Моето име ще отеква дълго след като твоето бъде забравено.

Сантирон се усмихна за пръв път открито.

 — И точно затова имаш шанс. Който е достатъчно горд да повярва, че времето няма да го засегне, е достатъчно разумен да види, че за да се увековечи името му, трябва да усети кога е настъпил най-подходящия момент да отстъпи. Да се оттегли с достойнство.

Земята под тях се разтресе още веднъж — този път по-силно. Далечният отглас на сблъсъка между Кателана и Орвион сякаш напомни, че думите им са не просто философия, а оръжия, от които ще зависи бъдещето на цели родове за столетия напред.

Игниал се наведе леко напред, очите му присвяткаха като въглени, скрити под слой пепел.

 — Добре, Сантироне. Ще изслушам условията ти докрай. Но помни — ако тя се провали, аз ще обгърна този свят в най-унищожителните пламъци.

— Ако тя се провали, Игниале… — Сантирон сведе глава, — няма да остане свят, който ти да запалиш…