Здравей, mon cheri, пиша ти тези редове, докато слънцето навън умира бавно, процеждайки своите лъчи подобно на златна утайка, която се отмива от ситото на луд златотърсач, за да изчезне в студената и бурна река. Чудех се как да започна тази изповед и дали тя ще има някаква стойност за теб? Преди бях друг, обикновен. Разгулник, бохем, любовник, богаташ, опънат лък, тънка струна, дебела книга, пълна мастилница, която запълваше безброи страници. С други думи прозаичен и скучен. Не знам кой вятър ме довя до тук. Не знам и кога точно дойдох, но сега съм опрян на бюрото си като многовековно дърво, което всеки миг ще рухне под напора на вселената. Лека полека пурпурното цвете, което представлява душата ми, взе да се разлиства и да ме кара да правя неща, които не съм искал или не е трябвало. Лудостта ми е пълна. Когато бях в нейната пролет, се усещах силен. Едвам-едвам започваше тя да тупти в мен. Караше ме да надникна над стената от съзнанието ми и да се изправя сам срещу пустата си душа, коя ...