Преди тридесет и девет години точно на този ден отидох с жена си и тригодишния ни син на море. Колегите ми казваха, Любо, не е ли късно. Но нали жена ми работеше в КЕЧ-а на В. Търново като млада зъболекарка, нямаше как да й дадат по-ранна смяна. Заминахме в почивната база на военните в курорта „ Дружба”, тя имаше няколко сгради, ние бяхме на тази над главния път към Златните. Военните бяха с желязна дисциплина. Плажът им беше изцяло техен, никой не можеше да припари там. Имаха едно барче с евтинджосови цени, а пък храната, мама мия! Почти под строй и час влизахме в столовата, на обяд ни отрупваха с чинии, имаше две основни блюда, едно предястие и после основното. Голяма разкладка! Самата смяна беше около двадесет дни, ние си заминахме няколко дни преди това.
Най-големият цирк беше, че на втория ден ме привикаха и ми съобщиха, че трябва да си обръсна брадата. Аз категорично отказах, нали не съм техен служител. Щял да идва главнокомандващият на армията, генерал Добри Джуров, ако не го направя, за тяхно съжаление щели да се принудят да се разделим. Жена ми започна да плаче, защото аз никак не вярвах на техните закани и се запънах като магаре на мост. Но какво да правя, нали съм добричък, взех, та я обръснах пустата му и брада… Добри Джуров така и не се появи, аз за две седмици бях отново същия рошльо, така приключи това приключение.
Помня много ясно времето, половината от дните ги пиши дъждовни. Пламенчо се разкиха, вдигна температура. Майка му беше купила един капкомер, с който му слагаше капки в носа. Това много не му се нравеше на юнака и един ден той каза, че „ще отворя кежмеджето и ще изхвърля кунера през прозореца”. Тези думи никога не ще забравим с майка му…Но в хубавите дни бяхме на плаж, един майор беше натопил сина ни за пръв път под вълните, ние не се престрашавахме. Бяхме се сприятелили с едно семейство от Плевен, момченцето им се казваше Иво, беше не четири години. Бяха на съседната маса при храненията, децата ни се звереха едно с друго и никак не се хранеха както трябва. Един ден се бяха залутали под едни храсти край столовата, половин час ги търсехме, после дали ги бяхме шамаросали не помня. Ходехме няколко пъти с тяхната Жигула в Албена и Варна, добре си изкарвахме. А и с моя приятел Хари се видяхме, той беше на някакъв симпозиум около Жолио Кюри. С неговата кола в една силно дъждовна вечер отидохме във Варна на гости на моя кум Митко Влаев, лека му пръст. Жена му Поли беше варненка, имаха малък апартамент точно в центъра… Помня как дъщеря им си притисна пръстчето на вратата в хола им, голям рев падна, беше около двегодишна.
Та сега като си помисля, никога няма да тръгна с малко дете толкова късно на море. То няма и как да е малко това дете, та внук ми е почти на единадесет години. Тези дни е с майка си и баща си на свети Влас, нали имат там една арт квартира, засяли са си смокиня пред входа. Била израснала доста висока.
И аз израснах доста, дори изкласих, брадата ми е изцяло бяла, къде е Добри Джуров, с кеф ще се обръсна, стига да съм с такава млада фигура, като едно време.
Ама тая няма как да стане! Колкото и на късни морета да отида!
12.09.2020. Любомир Николов
© Любомир Николов Все права защищены