Ето ме. Стоя си у дома и чакам. Чакам да ми се обадят по телефона.
И това е времето, в което се наслаждавам на хубавата лятна сутрин, пиейки кафе и размишлявайки върху тези така обикновени неща. Не, не мисля за кафето. Мисля за обикновените неща в живота. Мисля за смъртта. И по-точно размишлявам върху историята, която чух снощи.
Наистина ли смъртта трае вечно и колко дълго е това? А може би смъртта е едно начало или е просто край…
Ето го и обаждането!
Грабвам си раницата и изхвърчам през вратата. Отивам заедно с приятели на малък излет.
Пътуваме.
Колата друсва и закаченият кръст на огледалото за задно виждане се разлюлява като махало. Като махало. Като махало на часовник, тик-так, тик-так! Времето тече, никога няма да спре, всичко отмерва времето. Но все пак понякога спира само за един човек, за да продължи за друг. Тежко им на тези, които не подсигуряват продължението за някой друг, те са обречени да изчезнат!
Гледам през прозореца замислен, още се върти в главата ми приказката от сно ...