Ето ме. Стоя си у дома и чакам. Чакам да ми се обадят по телефона.

И това е времето, в което се наслаждавам на хубавата лятна сутрин, пиейки кафе и размишлявайки върху тези така обикновени неща. Не, не мисля за кафето. Мисля за обикновените неща в живота. Мисля за смъртта. И по-точно размишлявам върху историята, която чух снощи.

Наистина ли смъртта трае вечно и колко дълго е това? А може би смъртта е едно начало или е просто край…

Ето го и обаждането!  

Грабвам си раницата и изхвърчам през вратата. Отивам заедно с приятели на малък излет.

Пътуваме.

Колата друсва и закаченият кръст на огледалото за задно виждане се разлюлява като махало. Като махало. Като махало на часовник, тик-так, тик-так! Времето тече, никога няма да спре, всичко отмерва времето. Но все пак понякога спира само за един човек, за да продължи за друг. Тежко им на тези, които не подсигуряват продължението за някой друг, те са обречени да изчезнат!

Гледам през прозореца замислен, още се върти в главата ми приказката от снощи. Кой точно ми я разказа? Защо ми я разказа? Истина ли бе или измислица? Трябва да разбера!

Колата спира и всички слизаме. Намираме се на полянка сред една гора близо до града, приятно място. Разпъваме одеялата на земята и си разпределяме задачите. На мен се пада честта заедно с едно момиче да събираме дърва. Грабвам малката брадвичка и се запътвам към гората, не ми се говори, а момичето подскача зад мен и ми дрънка някакви безсмислици. Зная, че си пада по мен. Зная. Зная, че и аз си падам по нея, но онази приказка не ме оставя на мира. Зная още, че приказката е започнала някъде из тази гора. На някакъв хълм. Хълм.

Хълм?

Пред мен има хълм! На хълма има още, има грамаден камък. Това е! Мисълта, че може би вървя по стъпките, по които са вървели те, ме кара да настръхвам!

С нетърпение се изкачвам на тази висина. Не, не се изкачвам. Бягам нагоре към камъка, препъвам се в стари изгнили корени, ставам и продължавам без да изтърся прахта от себе си! 

Зад мен остана момичето, което ме гледаше с изплашен поглед. Постоя, почуди се и тръгна след мен. Когато се изкачи, тя ме видя да стоя там. Изправен и загледан в хоризонта. Започна да ми задава въпроси, които не чувах, нямаше място за тях в съзнанието ми, то бе заето.

Сега ще и разкажа историята, може би ще млъкне. Приближавам се към камъка, за да седна и виждам там една увехнала роза. Вече съм сигурен, че това е мястото. Вземам розата в ръце и сядам на камъка, пред мен стои момичето с въпросите, не млъква. Правя и знак да мълчи. Започвам приказката:

Вие, момичетата, сте най-странното нещо в този свят. Да! Не ме гледай така. Вашият начин на мислене не се базира на логика, а изцяло се осланя на импулси. Както казва дядо ми - „яко ви хапят мухите”!

Тази роза в ръцете ми е била предназначена за едно много специално момиче. Тя била важна не за мен, а за някой, който вече го няма. И защо го няма? Защото е мъртъв.

Един ден те си устроили поредната среща на това място. Той дошъл нарочно по-рано, искал да и направи малка изненада. Оставил тази роза върху този камък и се скрил в очакване. Не след дълго се появила и тя. Видяла розата, но не я докоснала, тя била тук да се раздели с него, а не да приема цветя.

Била срещнала някой друг, в някакъв клуб и вече цял месец се криели от Антон (така се казва момчето).

Казах вече „импулси”, „мухи – хапят ви”!     

Тя му говорила дълго, много думи изрекла, но той чул само три думи – месец, крием, лъжем. Месец, крием, лъжем. Месец, крием, лъжем…

Той просто си стоял. Не! Той не само стоял, а я гледал с отвращение. Стискал юмруците си, зъбите си, всяко мускулче по тялото му се стегнало. Тя посегнала към него за последна прегръдка, но той само се обърнал и мълчаливо, бавно и привидно спокойно се отдалечил от този хълм в посока към пътя. Тя останала тук сама, вероятно е стояла там, където си ти сега. Стояла в тишината, сълзи почнали да капят от очите и, тя разбрала, че е сгрешила, разбрала, че е отпратила не който трябва, разбрала, че отсега нататък ще тихо и страшно. Късно е било. Той не би и простил. И все пак чула нещо. Едно последно нещо. Това било ревът на мотора, който карал Антон, те са се слели, станали едно цяло, моторът ревял като див звяр вместо Антон, студената машина го разбирала, съчувствала му и ревяла, проклинала.

Импулси!

Какво си мислиш станало сетне…? Сетне, разбира се, той отишъл в най-близката кръчма започнал да се налива със всякакъв алкохол, станал, излязъл, повърнал и пак отишъл да пие. Припомнял си хубавите, нежните моменти с нея и му ставало все по-тежко, камъни, не, не камъни, а канари се стоварвали върху него, смазвали го. След няколко часа станал отново яхнал мотора си и потеглил нанякъде.

Ами тя? Не изчакала да мине много време, а направо отишла в апартамента на „другият”, хвърлила се в обятията му.

Било вече нощ. За пореден път „другият” щял да я обладае, когато тя чула гласа на Антон в ухото си да шепне името и обвинително. През цялото това време тя виждала в лицето на „другия” образа му, образа на истинската си любов, а сега чула и гласа му. Скочила „мръсницата” от чуждото легло и се заслушала, стреснала се, чула рев на мотор отвън, усмихнала се, изтичала на терасата с надеждата да зърне Антон. Не! Това не бил той, бил просто някой друг. Грабнала телефона и набрала номера му, надявала се да поправи грешката, надявала се да и отговори. Звъняла, отново и отново, и отново, ала никой не и отговарял.

Нека сега да ти кажа защо никой не и отговарял.

Било вече тъмно на пътя, нямало жива душа. Ще повторя – нямало жива душа. Насред пътя личели следи от спирачен път. В края на следите личало тяло, тялото на Антон, а на стотина метра от него бил разбитият му мотор.

Антон лежал на пътя с окървавено лице в безсъзнание може би или е бил вече мъртъв, а до главата му звънял телефонът, чийто звук отеквал в тишината, телефонът звънял и звънял, но нямало кой да вдигне, защото, както казах – нямало жива душа.

Телефонът спрял да звъни.

Спрял, защото „другият” попитал момичето на кого звъни. И знаеш ли какво му отговорила, знаеш ли?

Тя му казала: „На никого.”

Така му казала: „На никого.” Антон бил никой за нея. Тя го отписала.

Върнала се с „другия” в леглото и се чукали, като луди, чукали се, докато някой друг се борил за душата си, на тях не им пукало, просто искали да се изчукат като животни.

Къде хукна? Историята не е свършила. Това е само началото!