Ето ни, отново седящи на пясъка, прегърнати, гледайки залеза.

А галех косата ти, а ти целуваше ръцете, които са тъй крехки

и нежни. Ах, твоето докосване е вълшебно и магнетично, зная, да те имам е само мечта.

Но ето, събудих се на сутринта и сън се оказа, отидох в банята, погледнах в огледалото, видях едни очи, които не бях виждала, някога твоите очи. Нима е толкоз трудно да те имам или си мисля, или е истина, не зная, а сънувам.

Но ето, събудих се, а то бе един сън, нереален, но чух стъпки,

идващи откъм стълбите. Захвърлих одеялото и тръгнах към стълбите,

тогава те видях, а ти просто ми каза

- ей направих ти кафе и малко кифлички, спокойно, не са готвени

и без това не умея да готвя... уа - в следващия момент той бе на

земята, а тя стоеше върху него

- моля те, не ме напускай повече

- не, ще те напусна днес, защото трябва да ида до офиса

- моля те, остави го тоз офис, нима е толкоз трудно да

повярваш, че съм реална.

Ето ни ни отново седящи на пясъка, прегърнати, гледайки залеза,

две тела, които се докосваха денем и нощем, които се целуваха,

които се любеха, които чувстваха. Тела изстинали, докоснати от

любовта, тела, изгледали залеза, който вече изминал, а луната

и осветява студените им тела, и приветства душите ни.