Ева

      Наричаха я странна. Наричаха я луда. Страхуваха се от нея, избягваха я. За тях тя беше нещо забранено, нещо грешно и тъй желано. Искаха я. Искаха да я притежават, да я разкъсат, да я завладеят и управляват.  Те я желаеха толкова силно, че я мразеха заради себе си. Тя нямаше право да бъде такава. Нямаше право да ги провокира така. Тя беше завладяла ума им, беше се промъкнала в душите им и се разпространяваше като отрова във вените им. Постоянно я следяха, надявайки се да сбърка, да се спъне. Тя беше прекалено самоуверена, прекалено силна, прекалено добре се разбираше със себе си. Беше прекалено - не можеше да бъде такава.

      Наричаше се Ева. Наричаше се щастлива. Страхуваше се от самотата, ала често оставаше сама. И в тревожния мрак на стаята ù се хилеше грозното ù минало. Тя беше силна и решителна и знаеше как да си вярва и как да се обича. Беше преборила толкова много мрак - заслужаваше сега да бъде спокойна. Но сънуваше кошмари. Ръцете ù се оцветяваха в червено, въздухът се изпълваше със сладък аромат и накъсано дишане. После идваха сирените, виковете, синините... и се будеше.

     Тя беше свободна да върви по улицата, да пие кафето си в заведението на ъгъла, да се разхожда в парка, гледайки играта на птиците. Но живееше в затвор. Затвор, който я притискаше към среднощния мрак на самотата и ù обещаваше извратени забавления. Усещаше, че губи разсъдъка си. Трябваше да се хване за нещо. За нещо здраво и стабилно, което да ù помогне да се задържи на краката си.

     Ева не можеше да открие такова нещо и продължаваше да сънува, да пропада в мрака на кошмарите си, да се унася в странните си мисли. Тя полудяваше.

      Наричаха я странна. Наричаха я особена. Не я познаваха, не искаха да познават. Тя им трябваше. Желаеха я. В нея имаше нещо прекалено прекрасно, нещо, на което не можеха да устоят. Тя беше лицето на най-греховните им пожелания. Тя беше олицетворение на красотата. Огнена, изгаряща, пленяваща, убийствена красота. Не я мразеха. Не я обичаха. Искаха я. Предвкусваха я и преследваха с влажни погледи, облизвайки устни. Страхливи и гладни хищници, които не можеха да убият нещо тъй прекрасно. Тя беше наказанието им. Страхуваха се от нея. Сякаш в сърцето ù туптяха разкритията на всичките им тайни помисли. Жадуваха я. Не можеше, нямаше правото да бъде такава. Те не ù завиждаха, те я искаха, искаха дъха ù, искаха плътта ù, сърцето ù, кръвта ù. Искаха косите ù, ръцете ù, очите ù. Искаха дя я разкъсат.

       Ева ги изпревари. Тя се разкъса сама, оставайки жива рана в душите им. Оставяйки в тях чувството, че са предадени. Тя нямаше право да се убива сама. Беше тяхна. Беше тяхното наказание, беше олицетворение на греха. Как щяха да живеят без нея?! Кой щеше смело да вплете мрака на душите им в косите си и да го покаже на света?! Грешните им, лепкави помисли сега трябваше пак да се свият на топка в изтормозеното им съзнание. Ева я нямаше, за да ги покаже дръзко на света.

      Наричат я съвест. Наричат я смела. Липсва им.

      Ева сега е спокойна. Не сънува кошмари. Не носи окървавените си ръце в джобовете на своите нощи. Тя е затворена в едно място без въздух и светлина и не може да пие кафето си в заведението зад ъгъла. Тя е свободна.