Нощният полъх на февруарския студен вятър му напомни отново за мразовитите дни на изгнание в килията му. Разказите на невидимия съседен изгнаник за образа на света, с които обрисуваше стените на клетката си, му помогнаха да запази съзнанието си. Дращеше криви черти, постепенно кривите черти придобиха форма, след това го освободиха. Превърна зародилия си талант в собствена стихия, сееща смърт. В момента наблюдаваше новата си жертва, през тесния процеп на прозореца, във фантомния си образ. Дългото му черно палто, под което носеше дебел пуловер, се сливаше идеално с тъмнината на нощта. Главата му се скриваше, покрита с зимна черна шапка. Трудно можеше да го забели някой, освен ако нямаше котешко зрение. Но той ясно виждаше какво прави жертвата му и упорито чакаше да настъпи момента.

Учителят по химия беше загубен човек, изпълняващ с досада задълженията си. Седнал на старомоден стол с отегчение плъзваше по тъчкрийна на таблета си всеки проверен тест и възкликваше без изненада: – Разбира се, Иван има слаб! Магдалена отново е преписала! – нямаше да липсва на учениците си. Екрана му спря да отговаря на размаха на пръста му, изсумтя: – Не сега! Проклети технологии! - На екрана се появи собственото му проклятие.

Ток високо напрежение. Човече с хиксове за очи.

Изправи се на крака покосен от уплаха, но в следващия миг реши, че е някаква халюцинация след като изчезна от екрана му. Тръгна към кухнята, разтърсвайки натежалата си глава: – Трябва ми почивка. Взе чаша и я напълни с вода, нагълта я бързо и я тупна на плота. Върна се на масата, върху която присвяткаше таблета му в молба за зареждане. Въздъхна дълбоко. Грабна го изнервен, извади зарядното от шкафа и се изправи пред контакта. Застина в колебание. Затвори очи и се изхили: – Учениците ме побъркаха! – Отвори очи и смело насочи адаптера към контакта. Последва мощен електрически удар - разтресе се, устатата и очите му се отвориха широко , косата му се наелектризира до върховете, стовари се на пода мъртъв и кръв се стече от носа му. Токът в цялата къща изгасна. Мъртвешката тишина вече бе навсякъде.

Фантомът сложи ръцете си на топло в джобовете на палтото си и си тръгна сякаш само бе наминал.