Вечерта е настанала, опустелите улици са още горещи от залязлото слънце. Само един кучешки лай пронизва тишината. Поглеждам небето - там няколко червеникави облака са приплели пухкавата си форма. Над града е тишина. Забелязва се само умореният вид на моето лице. Плахо поглеждам навън. А очите ми неволно се пълнят със сълзи. Пръстите ми изтръпват. Сърцето трепти. И този ден си отиде без да те видя. Как досега съм живяла без теб? Виня себе си, а трябва ли? Февруари отдавна вече мина. Върнах се оттам, откъдето тръгнах. Стъпките вече не са толкова сладки, сега всяка стъпка е болка. Всяка надежда се превръща в прах. Всеки спомен боли. В мен се редуват гняв и радост, щастие и съжаление за изживените отминали дни. Объркана съм. Кръстопътят има хиляди пътища. Обещах ти да те обичам докрай. Обещах ти, че ще ми липсваш винаги. Усещам умора. Усещам празнота. "Фарс!" - крещи сърцето. Усмивката е тъжна, очите бленуват нова картина. Тялото жадува друг живот. Хиляди пъти се върнах, търсих хиляди начи ...