ФЕЯТА НА ЛИЛИИТЕ

Лятото изпрати последните си дни с фестивал на суетата. Поредният кораб с туристи се отдалечаваше от брега. Наближаваше денят, в който на пристанището щяха да останат само рибарските лодки, полюшвани и мокри от студените есенни дъждове. Крещящи чайки се гонеха по безлюдния плаж. До месец вятърът щеше направи от чадърите призрачни скелети, приведени един зад друг, опърпани като разбита войска.

Лятото затвори вратата след себе си. Времето спря за миг, усмирено. Задъханото лутане на вятъра отброи началото на танца на купчината листа. Зелено-жълти, червени, феерично плъзгаха телата си, блъскаха се в сградите и умираха щастливи на мокрия паваж. Такситата минаваха слепи и ревящи. Дъждовните капки чукаха по металните им дрехи, сълзяха в прожекторните им очи. Хората бързаха, блъскаха се, псувните влизаха в джобовете им и после обхождаха телата. Лошите мисли се вкопчваха в косите, съскайки с уродливите си лица.

Тогава я видях, седеше на първата от редицата пейки. Мокрите ú коси бяха залепнали за бледото лице. Седнах до нея, а тя ме погледна и се усмихна. 

- Винаги ме намираш татко. - Отворих уста, но тя ме изпревари - Постой с мен, моля те!

 Дъждът измива цялата ми мъка, а земята има нужда от нея.

Обичаше лилиите и смяташе, че са така красиви, защото изсмукват от земята човешката мъка. А тя се превръща в непорочно съвършенство - такова, каквото са цветята. Наричаше себе си Феята на лилиите.

-Хайде, мила, да се приберем. Ще настинеш, виж само колко си мокра. Майка ти се притесни много, когато вчера не се прибра.

-Татко! – прекъсна ме тя – Болна съм, тестът е положителен. Каква ирония Феята на лилиите е серопозитивна.

Няма да забравя това лято, последното, в което още можех да плача. Беше преди седем години.

Продадохме апартамента и купихме къща с голяма градина. Анелия, като истинска фея, я превърна в рай. Не спираше да се усмихва, целуваше майка си всеки път, когато забележеше в очите ú издайническата сълза. Вечер излизаше в градината и пееше на своите лилии. А когато завалеше, отиваше на онази пейка и даряваше на земята мъката си. Последната година не можеше да се движи, а лилиите търпеливо бяха обърнали цветовете си към нейния прозорец. Лятото отмина, а след него и есента. Посрещнахме Коледа с надежда, защото Анелия върна отново усмивката си.

Почина в късния април. Няколко дена преди да разцъфтят лилиите. Странно нещо е смъртта. Непознато! Оттогава минаха четири години и лилиите в градината спряха да цъфтят.