- Адрес?

- Спиридон Танчев.

- Няма такъв адрес при нас - констатира жена на средна възраст с вид на учителка.

- Явно това е името му - допълни стоящата до нея колежка от изборната комисия.

- А? ... Да, да, Спиридон ... Танчев - поизпъчи гърди мъж на средна възраст с ретро прическа с бретон и мазна опашка на черта. Изпъчи гърди беше силно казано, тъй като коремът му саботираше всеки опит за демонстриране на някаква атлетична форма.

- Първо адреса, господине.

- Карамфил 18.

- В моя списък е - обади се отново втората жена.

- Вземете бюлетината.

- Нали може ... аз, такова ... ъъъ ... на хартия.

- И да искате, и да не искате, ще гласувате на хартия, счупиха машините още сутринта.

- Ами ... ъъъ ... ще може ли да дойде с мен и внука? ... Тъй, де, да види как стават нещата.

Председателката на комисията погледна по учителски над очилата си стоящото до мъжа бузесто хлапе, което дори да имаше любим предмет това очевидно не беше физкултурата. След това се загледа към другия край на стаята, където на наредени до стената столове седяха някакви хора, после пак хлапето и измънка тихо.

- Какво ще кажете, колежке?

- Не знам, колежке, голям ми се вижда, не е като да не може да изчака тук ... Застъпника на демократите, човека на Милен Кръстев може да направи проблем. И с право, м/у другото.

- Не може - отсъди твърдо председателката.

- Ай ши ти и демократите ... - махна с бюлетината Спиридон и се запъти към паравана в дъното на стаята. Мина минута. После още една, но от "тъмната стаичка" не излизаше никой.

- Наред ли е всичко, господине? - извика председателката, след което по-тихо добави за колежката си - застъпника на демократите ще ни създаде проблеми.

- Не демократите, този дето гласува е проблема.

- И ти си права, колежке.

Най-после Спиридон излезе от тъмната стаичка и се запъти към прозрачната кутия.

- Сгънахте ли бюлетината? Дайте да ѝ сложа печат, ... така ... сега я пуснете в урната, ... така ... сега си вземете личната карта и довиждане.

- Взе ли ги? - попита хлапето, докато вървяха през двора на неговото училище.

- Не още - отвърна дядо му - чакай да видим шефа, виж го ей там стои с кмета.

- Кой, тоя дето сега го избра?

- Този, който до сега беше кмет и който никой не се съмнява, че пак ще бъде.

Двамата се отправиха към група мъже, облечени в костюми.

- Здравейте, Кмете - Спиридон се обърна към този в средата - Здрасти, шефе - след това към мъжа до него, но никой не му обърна внимание и мъжете продължиха разговора си.

- Чух, че в цялата страна било така, още сутринта влизали някакви и блокирали машините, намерили са им цаката.

- Дали няма да касират изборите?

- Едва ли, от ЦИК явно са били подготвени за такъв сценарий.

- Супер, това е добре за нас.

- Чакайте, идва Милен Кръстев.

През двора на училището минаваха трима човека и Спиридон разпозна в единия Кръстев. Беше основал малка група от хора, които протестираха за какво ли не, за автобуси, за дупки по пътищата, за тротоари, за паркове, за скъпата вода. За едни беше герой, за други проблем, защото с жалбите си спираше всякаква дейност на сегашния кмет. А пък той може и да краде, ама поне правеше нещо за града. За Спиридон Милен Кръстев беше просто глупак, който си губи времето. Нищо че беше кандидат за кмет и го водеха основен опонент на сегашния. Какъв опонент, та той нямаше дори плакати и водеше кампания с още няколко човека до себе си. Но всички казваха, че има шанс поне за общински съветник и това караше сегашните управляващи силно да се притесняват и да го вземат на сериозно.

- Здравейте, господин Кмете, здравейте, г-н Иванов, здравей ... - Кръстев не подмина и Спиридон.

- Здрасти, Милене, как си? - Спиридон не беше сигурен дали е добре да показва близост, но не се сдържа. Пък и беше поласкан да бъде поздравен редом с шефа и кмета.

- Добре, благодаря ... Голяма бъркотия - обърна се Кръстев към цялата група - довечера ще броят до късно преференции.

- Ами, всичко е под контрол.

- Дано да е така. До скоро, господа, имам работа - Кръстев се здрависа отново с всички.

- Успех, г-н Кръстев, уважавам опоненти като Вас, надявам се да работим добре през следващия мандат. - отвърна сегашния кмет.

- Шефе, аз ... ъъъ .. такова, с Милен сме съученици, ама още тогава не се разбирахме, все правеше проблеми, стачки, глупости, сега ... ъъъ ... от учтивост ... Шефе, виж - Спиридон извади телефона си и тръгна да показва нещо.

- Ти луд ли си, бе, ахмак, пред всички ... Отивай при Булдога, той е в пресечката - изсъска шефа.

- Че и на Вие му говорят на тоя трошляк. Кмет щял да става, той няма пет лева да се обръсне, тръгнал политика да прави. - мърмореше повече на себе си Спиридон, отколкото на внука си, докато вървяха към пресечката, където до една кола стояха няколко човека, единият нисък, сух и по-възрастен, другите млади, едри и набити, не изглеждаха местни.

- Здрасти, шефе - Спиридон поздрави по-възрастния мъж, който беше дясната ръка на шефа. Бивш фатмак, сърдит на целия свят, Булдога беше получил своя прякор, защото винаги беше готов да се скара с всеки. Нямаше никакви особени качества освен това, но точно то го правеше идеален, когато шефа искаше да нахока, или уволни някого.

- Дай да видя, Танчев - без да отвърне на поздрава нареди Булдога и се загледа в телефона.

- Тоя Милен Кръстев много на сериозно го вземат всички - нещо продължаваше да гложди Танчев.

- Добрите бойци ги уважават всички, дори врага. Човекът има достойнство, Танчев, ама ти няма как да знаеш какво е това. - отговори Булдога и след това махна с глава - отиди да се запознаеш с братовчед ми.

- Спиридон Танчев - поздрави стреснато младежа, който въобще не приличаше на роднина на Булдога. Въпреки разликата в годините Танчев стоеше пред него в поза мирно като новобранец в казармата. Борчето от своя страна не си каза името и само задържа във въздуха подадената за поздрав ръка, погледна другите и се засмя.

- Тоя да не е идиот? - всички освен Спиридон и внука му започнаха да се хилят.

- Запознай се пак. - заповяда Булдога.

- А? ... Аааа, да, да, разбрах. - Спиридон подаде ръка, задържа по-дълго поздрава и след това веднага я прибра в джоба си.

- Я да видя, я да видя - докато вървяха внука гледаше с ококорени очи дядо си, и нетърпеливо настояваше. Спиридон се предаде и извади нещо от джоба. Беше като малка, сгъната прилежно бележка. Разгъна я внимателно и я показа на детето с едва прикрита от задоволство усмивка. Беше банкнота.

- Ехааа ... Значи така става гласуването, влизаш, сгъваш това ... ъъъ ... бюлетината и след това като излезеш ти дават пак сгъната, ама банкнота.

- Не на всички, само на тарикатите - каза Спиридон и в гласа му отекваше гордост. Наоколо вече ги нямаше нито кмета, нито шефа, нито Булдога и беше повъзвърнал авторитета пред внука си.

- Ами, дядо, как сте гласували едно време, като е нямало телефони с камера?

- Едно време имаше доверие между хората, не като сега. Имахме вяра един на друг, достатъчна беше честната дума.

- Значи са ти давали парите без да показваш снимки?

- Аха. Какви времена бяха само. Раздаваха кебапчета, правеха концерти, след това и пари то дават. Спомням си на едни избори взех пари от две партии, а пък гласувах за трета. Точно те ме излъгаха маскарите му с маскари и не дадоха нищо, ама пак бях на кирия. А пък сега, телефони, машини, пууу ... Я дай да минем през магазина да се почерпим за добрата работа.

В кварталния магазин се беше натрупала опашка. Макар големия хипермаркет да не беше далеко хората все още продължаваха да идват тук. Точно днес всички се бяха юрнали да пазаруват и дори бяха отворили втората каса. Дойде реда на Спиридон.

- Здрасти, дай едно уиски да се почерпим за празника. Ама Джони.

- Какъв празник?

- Изборите, как какъв празник?!

- Ама нали знаеш, че днес е забранена продажбата на алкохол? - магазинера кимна към покритите с амбалажна хартия рафтове.

- Аре сега, кой ти спазва забраните, тук сме само свои хора, кой ще каже ...

- Свои хора викаш ... Точно това ме притеснява ... - намуси се продавача, но бръкна под рафта, пъхна нещо в непрозрачна торбичка и я сложи на тезгяха - Трийсет и пет лева.

- Квооо? - ококори се Спиридон, че то ще замине цялата аванта само за уиски. - Я, дай от българското.

Магазинера прибра торбичката и след малко пак я изкара.

- Я дай един хляб и една щафета салам. И един локум за жената, тя много го обича, да се почерпи и тя. И един шоколад за внука.

- Какъв шоколад?

- Какъв шоколад, бе? - попита Спиридон внука си, който се беше загледал в пода пред другата каса.

- А? - само отвърна хлапето, което се беше отнесло някъде.

- Какъв шоколад искаш?

- С лешници ... Милка. - каза набързо, клекна на пода и след това излетя като стрела от магазина.

- Шантава работа, това днешните деца ... Колко дължа?

- В брой, или да ги пиша.

- В брой - каза с гордост Спиридон и извади намачкана банкнота от 50 лв.

- Какви ви става, бе хора, днес не ми останаха дребни за връщане - поклати глава магазинера, прекрасно знаейки какво става, но беше доволен от това, не беше правил такъв оборот откакто отвориха големия магазин.

Момчето чакаше дядо си зад ъгъла.

- Кви ги вършиш, бе диване?

- Виж - малкият извади намачкана банкнота от 20 лв. хвана я с две ръце и буквално я навря в лицето на дядо си - намерих я на пода в магазина.

- Браво, сега трябва да почерпиш, трябваше да платиш половината сметка, сега излиза, че си на по-голяма кирия от мен.

- Да, да, ама друг път - знаеше, че дядо му се шегува, но побърза да прибере банкнотата за всеки случай.

- Не се ли сети, че някой може да а е изтървал, защо не я върна на магазинера?

- Ааа, моя си е, аз я намерих - хлапето направо побягна по пътя. Спиридон се загледа след него. За миг беше почувствал завист към собствения си внук, че не беше видял парите на пода преди него, но тя веднага беше заменена с гордост. Не само, че му беше одрал кожата, ами и характера. Щеше да стане човек от него.

Шест месеца по-късно.

- Ммм, боба е станал много вкусен - ако не беше звучното мляскане човек можеше и да чуе как плющят ушите му. Спиридон Танчев гребеше лъжица след лъжица все едно някой го гонеше и всеки момент щеше да му вземе чинията. От време на време само отхапваше от лютата чушка и пот избиваше на челото му. Връщаше се вкъщи да обядва всеки път, когато му се отдадеше възможност. Така хем спестяваше от обяд навън, хем хапваше вкусни, домашни гозби. Съпругата му миеше отегчено чиниите на мивката.

- Най-накрая се научи да готвиш боб кат мама ... Знайш ли, че ми ги няма пет лева от портфейла.

Красимира Танчева започна да търка още по-нервно загорялата тенджера и подхвана втората нишка на разговора.

- А, няма ги, сигур си ги изхарчил някъде. Или си ги загубил.

- А, баш аз ли няма да знам, дет насън да мъ бутниш мога да ти кажа колко имам у портфейла банкнота по банкнота. А пък пари не съм губил от казармата ... Говори ли с Мара?

- След обед, вчера беше нощна смяна, сигур още спи, че довечера пак.

- С тези нощни смени няма да може да си намери мъж, на години е вече - сети се за бившия си зет и още пот изби по челото му - ах, да не беше оня ... Направи ѝ дете, живя тука на наш гръб ... Добре, че го изгони, едно гърло по-малко за хранене, ако не беше той нямаше да тръгне да работи по чужбината.

- Остави ти тез стари неща, говори ли с шефа си за гаража? Тухлите стоят готови на двора, майстора цанен, само документите от общината чаками. Сега ши дойде зимата, къде ши остайм новата кола?

- Кат се върна у фирмата първо при него отивам.

- Ако бях на твое мясту, секи ден щях да вися пред кабинета му.

- Не ми са бъркай ти, знам си работата. Я кажи лапето яде ли? Излизал ли е въобще от стаята? С тез компютри съвсем тулуп ша стани, да тръгват вече на училище, белким са раздвижи малко.

- Не още. Силви ... Силвиии - провикна се съпругата му.

- Стига с туй Силви, ма, зорлем ще го напрайти ... Дан е някву момичи ... Силвестре - извика на свой ред Спиридон.

- Ам ти кво искаш, Спиридон ли да го бяхме кръстили, да му са смеят в училище.

- Че, кво муй на Спиридон, име кат име. На мен кво ми има кат са казвам така.

- Ти може, ама мисли за бъдещето му. Кат порасни и един ден тръгни за чужбина ще муй по-лесно с туй ими. А пък и модерно.

- Силвестре - извика отново Спиридон, но след като Силвестър отново не отговори тръгна към стаята му. Отвори вратата, внукът му стоеше пред компютъра със слушалки на ушите и гузно сви набързо нещо в скута си.

- Ти що не отговаряш, бе, маскара, я бягай да ядеш при баба си. И излез малко навън, поиграй, поритай топка, стига с тоз компютър.

Върна се в кухнята.

- Нали са бяхми разбрали да не му давами шоколад, заприличал е на плондер.

- Не съм му давала, бе.

- Тъй ли? ... Чи откъде тогаз има шоколад.

- Как така има шоколад.

- Ам тъй, иди го виж, ма ... Красимиро?

- Кво, бе, Спиридоне.

- Може ли лапето да си е купил шоколад с моите пет лева?

- Я стига плещи глупости, да не съм та чула повече, бягай, че ще закъснееш за работа. И да говориш с шефа си.

Спиридон Танчев излезе на двора, сложи каскета и тръгна към служебната кола. Не можа да се стърпи и кривна към друга, спряна встрани в двора и покрита с брезент. Зад нея бяха наредени тухлите за гаража. Отметна чергилото, колкото да се открие предната част и да се полюбува на трилъчата звезда на капака. Черният лак блестеше на слънцето. Само две точици ръжда на предния калник загрозяваха това съкровище, което дъщеря им беше пратила наскоро с автовоз. Спиридон още не можеше да се примири, че по двадесет годишните Рена на неговите колеги нямаше никаква ръжда, а пък неговия Мерцедес беше започнал да пожълтява като някакъв стар Опел. Но пък имаше немска техника, а това беше най-важно. Направи му впечатление, че ароматизатора беше разместен, явно внука му пак си беше играл в колата. Не се сдържа и влезе да го оправи. Намести го правилно. Както се полага на ароматизатор с българския трибагреник. Важно е човек да обича родината си и да го показва по всякакъв начин. Беше видял по вестниците как някакъв беше изрисувал трибагреник на предния капак на някакъв стар дарак. С лъв в средата. Колко ли щеше да струва? При всички случаи много, няма смисъл, и ароматизатора върши работа. Покри отново внимателно колата с брезента. Нямаше време сега, но трябваше да се накара на внука си, че може да направи някоя беля. Замисли се пак за името му, много искаше да го кръстят на него, но жена му се намеси и беше категорична. Запазиха първата буква, но го кръстиха Силвестър. Трябваше да признае, че беше права, с това име щеше да му бъде по-лесно един ден като тръгне на Запад. Че то в таз държава живот няма.

Вече половин час чакаше пред кабинета на шефа и не толкова тайно се заглеждаше в краката на неговата секретарка.

На нея явно или не ѝ пукаше, или беше свикнала. Телефона иззвъня.

- Да, шефе - изчурулика тя, след което далеч по-троснато и отегчено добави - Можете да влезете.

Спиридон Танчев затвори вратата зад себе си и с леко прегърбена походка отиде до бюрото на шефа, който пиеше уиски в два след обед. Булдога стоеше на диван в другия ъгъл на стаята.

- Бих ти предложил, но си на работа. Трябва да минеш някой път след работно време да те почерпя едно дванайсетгодишно уиски. Чел съм, че на Запад било модерно мениджърите да се черпят с подчинените си. - Спиридон не беше сигурен дали шефа му беше искрен, или се гавреше с него. По принцип за това използваше Булдога, за себе си оставяше ролята на доброто ченге. Най-вече, когато раздаваше заплати в плик, освен когато не закъсняваше с тях.

- Кажи какво те води насам, Танчев.

- Ами, шефе, аз такова ... за гаража.

- Какво за гаража, Танчев.

- Ами, говорихме пак преди време за това, наех архитекти, както ми казаха в общината, направиха проекти, платих луди пари, после плащах такси, тухлите стоят на двора, а пък разрешение за строеж още няма, та си мислех, нали, такова ... вие се познавате с кмета ... такова.

- Няма проблеми, Танчев, аз даже говорих с него за твоя случай. Четири хиляди лева и на следващия ден го имаш.

- Ама как така, шефе? Как четири хиляди лева? ... За какво? Аз платих всичко.

- Платил си, ама не на кмета.

- Ама ...

- Танчев, виж сега как стоят нещата, даваш четири хиляди лева и още на следващия ден имаш разрешението за строеж и можеш да започваш. Ако ти свидят, чакаш докато мине всичко през общината по общия ред. Половин, една година, две, колкото трябва.

- Ама, шефе, чак пък четири хиляди лева ...

- Да не мислиш, че всичките остават за мен, или за кмета? Е, добре, де, остава една част за нас, ама знаеш ли какви разходи има? Как мислиш се избиват изборите, или смяташ, че тези петдесет лева, които взе бяха паднали от небето? Знаеш ли колко от тези пари кмета отчита нагоре, да не мислиш, че той е върха на пирамидата? Как мислиш, че се издържа партията?

- Ами ... ами ... ами аз ще построя гаража незаконно, Иванов цяла къща построи така.

- Ти построй незаконно пък виж тогава какво ще ти се стовари на главата. А пък Иванов не го мисли. И не му завиждай, знаеш ли колко ще му струва да си узакони къщата. Това е положението, Танчев, плащаш и строиш, не плащаш, не строиш, строиш незаконно, плащаш двойно.

- Ама шефе, разбирам за другите, ама аз гласувах за вас, за кмета - почти плачейки успя да измънка Танчев.

- Гласува ли? Не Танчев, ти не гласува, ти продаде гласа си. Ти си курва, като дъщеря си. И се продаде евтино, м/у другото - на шефа вече му беше писнало и беше прекратил всякакво лицемерно доброжелателно отношение към своя подчинен.

- Как смееш да говориш така за дъщеря ми, бе - дори Танчев беше учуден сам себе си, но беше понабрал смелост. Булдога скокна, но шефа вдигна ръка към своя охранител. Танчев беше прословут със своята страхливост и едва ли щеше да продължи атаката си повече от това.

- Смея, Танчев, смея, защото казвам истината, която знаят всички освен теб. Целият град знае, че Мара танцува на чужденци. Знаеш ли колко гурбетчии са я виждали. Ти какво си мислиш, че работи?

Спиридон Танчев беше почервенял от яд, но знаеше, че не е в изгодна позиция да отговори. Всъщност беше наясно, че каквото и да направи само щеше да влоши още повече положението си и затова тръгна да излиза. На вратата, обаче му се изпречи Булдога.

- Давай ключовете и документите от служебния автомобил.

- Ама как така, защо? ... - беше още по-объркан Танчев.

- Уволнен си.

- Уволнен? ... Не можете да ме уволните, ще ви съдя. Ще ви дам на Инспекцията по труда.

- Ще ни съдиш? В Инспекцията са наши хора, в НАП са наши хора, прокурора е наш, съдиите са наши. Разбираш ли сега? Не ти, ние ще те съдим. Освен това имаме доказателства, че крадеш от нас. От химикалки до гориво за автомобила. Накрая няма да можеш да си намериш работа не в града, ами в цялата страна, ще трябва да ходиш да миеш пода на бардака, където се съблича дъщеря ти. Хайде, изчезвай.

Красимира Танчева обсъждаше с дъщеря си по скайп последните клюки от града, когато чу силно трясване откъм входната врата. Само след миг в стаята влетя зачервен и задъхан нейният съпруг.

- Къдей тая, ма, дай я тука, я ела, ма Маро ти курва ли си? А, я казвай бързо, ти курва ли си?

- Какво? ... Кво ти става, бе? - изпукаха тонколоните на компютъра.

- Ни съ прай, казвай бързо какво работиш там, из целия град са носи мълвата, виждали са та.

- Кой май виждал, бе, те знаят ли кво работя? Аз съм компаньонка, ком - па - ньон - ка. Знайш ли кой туй? Правя компания на джентълмени. Джен - тъл - ме - ни. Това са господа, дет знаят кък да ценят компанията на дами като мен, не кат работниците у нас.

- Ква компанньонка, бе, шти дам аз джентълмени..

- Кво прайш, бе, Спиридонеее - вайкаше се отстрани Красимира Танчева - ша ни чуят комшиите, за смях на целия град ши станим.

- То ний вечи станахми, ти откога знайш? - Спиридон се беше свлякъл на пода.

- Откъде мислиш са парите за ремонта, а? - продължаваха да бучат тонколоните - за детето, за училище, за дрехи? А? Ами Мерцедеса, как мислиш беше купен този Мерцедес, ами тухлите за гаража?

- Ша ви дам аз един Мерцедес, само на мерцедеси ша ви напрая, ааа.

Спиридон се изправи на крака и все още залитайки излезе на двора, с един замах свали покривалото, влезе в колата, запали и потегли с мръсна газ. Дори не беше отворил вратата на двора и тя се разби заедно с фаровете и цялата предница на доскорошната Спиридонова гордост. Стигна с пушещ радиатор няколко пресечки по-нататък, точно до кварталния магазин. Колкото и да е странно той не само, че не беше затворил, ами собственика се беше позамогнал и отворил малка кръчмичка с няколко маси до него. Спиридон влезе и викна една ракия.

- Дали е добра идея? - попита го магазинера.

- Давай тука и не питай.

- Както кажеш, колата си е твоя, книжката също.

- Голяма, голяма ракия дай, ще я платя, имам пари. Мои, честно заработени шари.

Видя двама свои стари приятели на другата маса.

- Как си Киро, върви ли бизнеса? Ами ти Ванка, пенсионира ли се вече, или още креташ?

Не му отговори нито един, въпреки, че нямаше как да не са го чули. Дали го отбягваха заради дъщеря му, или за това, че преди малко го уволниха? Града не беше чак толкова голям и всичко се разчуваше бързо.

- Дай по една ракия на всички - викна Спиридон Танчев на магазинера, но в резултат от масите си станаха не само двамата му стари приятели, ами и кварталния пияница, който стоеше в дъното. Дори за него компанията за Спиридон Танчев беше токсична, вече всички щяха да го отбягват като прокажен.

- Дай още едно. - не му оставаше нищо друго, освен да се напие, което и се случи много скоро.

По някое време хората пред магазина се пораздвижиха.

- Здравейте, г-н Кръстев.

- Здравейте, г-н Кръстев.

Измежду опашката се появи Милен Кръстев.

- Здравейте, тук ли е Спиридон Танчев?

- Там е, почти е припаднал. - отвърна магазинера.

Кръстев стигна до него, хвана го през мишница и понечи да го изправи.

- Хайде, съпругата ти те търси, ще те изпратя до вас.

- Колата ... - изломоти Спиридон.

- Колата ще я оставим тук, ще я вземеш утре, никой няма да я открадне.

- Да я вземат, не я искам.

- Хубаво, не се притеснявай, хайде да те приберем.

- Знаеш ли, Милене - в гласа на Спиридон изведнъж беше станал тих, но трезвен - Все си мислех, че съм тарикат, а пък ти голтак? Цял живот те смятах за зубрач, който все създава проблеми, а пък аз имах всичко, работа, къща, кола  ... Какво имаш ти? Едно достойнство. И какво се оказа? Че всъщност нямам нищо. Никога нищо съм нямал. А пък ти имаш уважението на хората. Ей, на, как те гледат, дори враговете ти те уважават. Който има достойнство, има всичко.