Расим тъкмо беше седнал на двора под ябълката и си мислеше как след 4 – 5 дена ще може да се върне на саята, когато го чу да вика.

- Герданите, герданите, вълци удавили герданите, аго Расимее, вълци удава... – шумна плесница заглуши последните думи на момчето. Расим за миг онемя, усети как всяка частица на  тялото му се отделя и затанцува свой лудешки танц, завихряйки огромна вихрушка. Той грабна пушката и викайки името на брат си затича. Не разбра, не усети как стигна до Бърце, там изтощеното му тяло напомни, че започва да губи малкия си резерв от сили. Напрегнат до краен предел, настръхнал като див звяр,падайки и ставайки се добра до саята. Гледката, която се откри пред него опустоши душата му. Той падна на колене и едри сълзи се затъркаляха по измъченото му бледо лице. Пълзейки достигна до Осман, погали разкъсаната му козина, целуна го, прегърна го, съблече клашника и го зави с него. Довлече се до Караман, прегърна нахапаното му тяло, залюля го в ръзете си като дете, съблече елека си и го зави с него. Сърцето му бясно бумкаше в гърдите сякаш искаше да се откъсне и да избяга далече, далече от тук. Мъката яростно ръфаше душата му, както вълците бяха ръфали неговите гердани. Причерня му. Затвори очи, събирайки сили и кураж да намери Шейтан. Повдигна се и се огледа. До където стигаше погледа му нямаше и следа от кучето. Надежда светна в опустошената му душа, допълзя под големия дъб и напрягайки сетни сили извика:

- Шейтан, Шейтан, Шейтан – вече шепнеше той, когато от близкия букак, окърва -

вен и жестоко ранен, с провиснал заден крак се подаде Шейтан. Угасна и последната искрица надежда у Расим, той прегърна кучето и заплака с глас като дете. Изведнъж запя:

„Защим йе мене да живам

На сая денньо лъжовна

На сая динньо лъжовна

Га немам ...”

- Ех, Шейтане ... къде са твойте братя, Шейтане? – вдигна пушката и стреля.

Куршумите учучиха един клон, който се спука с трясък и се оплете в останалите

- Шейтанееее... – протяжният вой на Шейтан продължи вика му. Расим усети, че

нещо се скъса в гърдите му, лека мъгла затрептя пред него и в нея се раздвижиха две черни точки. Той стисна още по-силно Шейтан и зашепна :

- Османе, Османе,тука, тука! Караман, тука, Караман! – точките се приближаваха и добиваха очертанията на кучета.

- Шейтане, те са , те са, Шейтане. – Расим усети как става и тича към герданите,

лек и спокоен като дете. Ужасяващ вой разтърси мерията около Габерък – воят на Шейтан, който съпровождаше отлитащата расимова душа. Цяла неделя, цяла неделя Шейтан виеше, овцете блееха, а вятърът удряше счупения клон на дъба, сякаш някой сече с огромна брадва. Седем дена, седем дена никой не посмя да наближи саята от страх. Едва когато блеенето на овцете заглъхна, виенето на Шейтан стихна, а клона повален от вятъра спря да „сече” от съседните егреци решиха, че Расим най-накрая се е примирил. Приближавайки  саята ги посрещна ужасна смрад, а гледката открила се пред очите им се носеше години от уста на уста. Расим лежеше под дъба, стиснал пушка в едната ръка и прегърнал Шейтан с другата, а овцете лежаха скупчени в егрека – всички спяха вечния си сън.

         Погребаха Расим в ден свъсен и студен, с накамурени черни облаци, забулващи слънцето. Овчарите заровиха герданните отляво на колибата и струпаха голяма камара камъни, че да не се затрие гроба на пазителите на шумата, тези които спасяваха и техните стада.

         Нощта беше тъмна, без луна, без звезди, черни облаци настръхнали   като герданите шетаха в небето. Ариф излезе от колибата и се загледа в съседната сая – нямаше го Расим, нямаше ги герданите. Натежал от мъка и безсилие той сви ръце около устата си и извика:

- Ееееей Расимееее – гората поде ехото и отговори – е-е-е-е-е. Ариф запя:

- Защим йе мене да живам ... – отляво се чу:

- Герданииииии – после отдясно:

- ...на сая динньо лъжовна... – отзад някой извика

- Ееееей Шейтанеее – гората отвърна – не-не-не – сякаш и тя отричаше този жесток край. Небето най-накрая заплака, небесните гердани пуснаха своите сълзи, защото тази вечер овчарите се прощаваха с Расим и кучетата. Тези корави лясковци, на които им се налагаше да крият и сълзи, и мъка, и тъга дадоха воля на болката си, отдавайки почит на своя приятел и техните незаменими гердани, за които и до днес се носят легенди в Лясково... Как Расим душа даваше за тях... и я даде.