Расим тъкмо беше седнал на двора под ябълката и си мислеше как след 4 – 5 дена ще може да се върне на саята, когато го чу да вика.
- Герданите, герданите, вълци удавили герданите, аго Расимее, вълци удава... – шумна плесница заглуши последните думи на момчето. Расим за миг онемя, усети как всяка частица на тялото му се отделя и затанцува свой лудешки танц, завихряйки огромна вихрушка. Той грабна пушката и викайки името на брат си затича. Не разбра, не усети как стигна до Бърце, там изтощеното му тяло напомни, че започва да губи малкия си резерв от сили. Напрегнат до краен предел, настръхнал като див звяр,падайки и ставайки се добра до саята. Гледката, която се откри пред него опустоши душата му. Той падна на колене и едри сълзи се затъркаляха по измъченото му бледо лице. Пълзейки достигна до Осман, погали разкъсаната му козина, целуна го, прегърна го, съблече клашника и го зави с него. Довлече се до Караман, прегърна нахапаното му тяло, залюля го в ръзете си като дете, съблече елека си ...