У дома за Коледа... Мисълта ми прозвуча като заглавие на сладникав филм. Не бих го гледала за нищо на света. А дали бих си позволила да го изживея?
Традиционно, за празниците болниците се опитваха максимално да изпишат пациенти, защото винаги имаше много работа за дежурните екипи, спешностите бяха повече, а и празнуващите имаха склонност да попадат по-често в злополуки от всякакъв вид.
По тази причина, а и заради бързото ми възстановяване, ме изписаха на Бъдни вечер. Време, което беше задължително да се прекара със семейството.
Чакърови бяха заети с приготовленията за още една публична проява на благотворителност. Затова от болницата щеше да ме вземе специално изпратен кортеж, имащ за задача да ме достави невредима до имението, където да се приготвя за празника в тесен кръг.
Сетих се за мама и ми стана мъчно. Но точно сега беше невъзможно да бъда с нея. Опасностите, които ме дебнеха всеки ден не бяха за подценяване. Когато свършеше всичко това щях да ѝ погостувам поне месец.
Охранителите ми ме посрещнаха в пълна бойна готовност. Районът беше обезопасен и всичко бе подготвено, за да тръгнем.
Освен едно. В моята кола нямаше охрана, а само един шофьор. В момента, в който видях кой е, се опитах да изскоча от автомобила. Заедно с вратата.
-Елисавета! Моля ви, недейте!
-Дай ми една причина да не се развикам, психопат такъв!
-Умолявам ви! Просто ви моля да ме изслушате.
-Ти не си наред! Опита се да ме убиеш, после ми прати някакво мижаво "извинение" и нещо, което дори не знам как да нарека. Изрод! Ако ти е мил животът, изчезни веднага! Какво правиш! Спри колата! Искам да сляза!
-Не мога. Рискувам много. Ще ви отведа от тук и ще говорим. Там ще ми кажете всичко, което мислите за мен. Както и аз.
-Спри ти казвам!
Опитвах се с всички сили, но съвсем безуспешно да отворя вратата, да счупя стъклата, да се добера до Александър и да го удуша може би...
Какво преживях, докато той се измъкваше от кортежа! Сякаш бях на рали, в което са ме натикали насила в болида на вечния първенец, неуловим като вятъра.
Призля ми. Натовареното предпразнично движение се мяркаше пред погледа ми като върволица от трудолюбиви мравки, като светулки в ясна лятна нощ. А ние бяхме стихията, оставяща подире си разруха и страдание.
Отвлечена от убиец. Перспективата ми за вечерта се очертаваше от хубава по-хубава.
Секундите се превърнаха във векове. Не си спомням откъде минахме и колко време пътувахме. Но когато пристигнахме, вече се бях примирила, че с мен е свършено. Веднъж завинаги.
Беше малка хижа навътре в заснежена иглолистна гора. Значи бяхма в планината. Колко поетично! Щях да посрещна вечността в снежните владения на неостаряващата кралица Зима.
-Заповядай!
Каза го така, сякаш ме е довел на среща! Проклет джентълмен! Да ми отваря врати и да ми подава ръка да сляза!
-Погрижил съм се вътре да е топло, когато пристигнем.
Аха. Значи планът му е вече в действие.
-Моля, разполагай се! Ще ти направя чай, за да се сгрееш.
-Александър! Стига с този цирк! Не отлагай неизбежното.
Той свали палтото си и ме погледна в началото неразбиращо, но после прихна да се смее.
Ако не знаех какъв е, този смях щеше да ми се стори най-приятното нещо, което бях чувала напоследък.
-Ама ти сериозно ли? Ако исках да те убия, отдавна да съм го сторил.
Гласът му постепенно стана спокоен и уверен. Можеше да разсече тишината със сериозността си.
-Тогава защо ме доведе?
-За да говорим. Казах ти.
-Подозрително много им се говори на мъжете с мен напоследък. И, да не повярва човек, нямат никакви задни мисли.
-Срамота, нали? Никой не разбира от какво има нужда Елисавета. А то е толкова просто-от истината. Прав ли съм?
Присвих очи и стиснах устни.
-Ще я получиш. Историята, която започна да разплиташ, съвсем скоро ще стигне своя край. Заповядай-цейлонски, едролистен. Ако не бъркам.
Александър ми наля голяма чаша с горещ и ароматен черен чай. За себе си бе приготвил единствено вода.
-И така, всичко започна преди двадесет години. Бях на осемнайсет и тъкмо се готвех да вляза в университета.
Мариана. Светлата, добра и наивна дъщеря на най-влиятелната фамилия в страната си позволи да мечтае. Позволи на мен-обикновения и невзрачен син на прост работник в завода на семейството ѝ да мечтае заедно с нея.
Знаехме, че ще е трудно да съхраним малкото прекрасно нещо, което се роди помежду ни. Но бяхме готови на всичко, за да го сторим.
Искахме да избягаме, да живеем без предразсъдъци. Да имаме свободата да сбъднем най-съкровеното си желание. Да отгледаме плода на любовта си с нежност и грижа. Да го научим как да живее без страх и срам.
Но не би. Родителите ѝ разбраха, отнеха я от мен и я заключиха така, че да не мога да стигна до нея. А после убиха детето ни. Медальонът трябваше да е подаръкът ни за него в деня на раждането му.
Но вместо нов живот, се роди смърт. Моята светлина загина, след като ѝ отнеха изконното човешко право-на личен избор.
Мен ме обвиниха в изнасилване на малолетна. Прекарах в затвора петнадесет години. Не ги пропилях напразно. Имах възможността да науча всичко, което ми бе необходимо, за да осъществя плана си да отмъстя за единственото хубаво нещо, което ми се е случвало в целия ми мизерен живот.
Смених името си, изфабрикувах си чисто минало и се внедрих в семейството на най-безмилостните убийци. Защото, както ти е известно, не един десятък животи тежат на съвестта им.
Целта ми е да им отнема всичко, както те го взеха от мен. Защото не биха могли да бъдат превъзпитани с добро и любов, както ти се опитваш да сториш. Биха разбрали само и единствено ако понесат чудовищна загуба. Това се отнася най-вече за Емилия Чакърова. Ще изгуби и двете си деца, но по-важното е, че скъпоценният ѝ завод ще бъде унищожен.
Това е втората причина, поради която те доведох. Ти нямаш нищо общо с тази дяволска пасмина. Достатъчно пострада заради тях. Но не би се отказала. Ще опитваш да ги спасиш до последно. Два пъти вече го доказа. Затова се налага да те предпазя от самата теб.
След няколко минути, в имението на Чакърови и в заводите им ще прозвучат мощни взривове, сриващи ги със земята. И преди да възразиш-не, не съм откачен терорист. Погрижил съм се да загинат само и единствено двамата братя Чакърови, а родителите им да бъдат на първия ред на представлението. С теб ще изчакаме тук, докато стане безопасно и ще те върна в града. Обещавам, повече никога няма да ме видиш след това.
Сънувах ли? Пред мен стоеше безскрупулен убиец и се грижеше за моята безопасност?
Не, не може да е истина. Ей сега ще се събудя и от този налудничав сън ще е останал само неприятен спомен.
Два зелени пламъка срещу ми. Черен чай. Аромат на борова смола и заскрежени шишарки. Пукащи цепеници в камината.
Всичко това щеше да е прекрасно, ако не предвещаваше страховития апокалипсис, за който чух току-що...
© Мария Митева Все права защищены