Докато опитвах да влача куфара след себе си и да вървя нагоре едновременно, се спънах в една от стълбите и паднах по колене. Дори не изпищях, защото не ме заболя, но се чувствах унизена. Сякаш това падане по стълбите беше нищо в сравнение с падението ми в живота. Станах, уверявайки се, че никой не е видял какво се случи и отново пристъпих нагоре. Едва издържах, но оставаше само още един етаж. След кратки мъчения, стигнах.

 - Но аз не знам в кой апартамент сме, за Бога! Таткооооо! - извиках надолу с цяло гърло.

 Изчаках малко. Татко не отговори, не се появи, но от една от вратите излезе злобна бабичка с бастун, която ми се развика и се опита да ме удари. Бях шокирана, тук дори възрастните хора са невъзпитани и агресивни. Опитах се да оправя нещата, и тихо казах на възрастната жена:

 - Извинете ме, сега се нанасяме. Трябва да живеем някъде тук.

 - Нито те знам, нито нищо, не викай обаче, да не заиграе бастуна! - ми викна ядосано бабката и влезе в един от апартаментите.

 Чудесни съседи, няма що! Постоях малко, и отчаяна от забавянето на родителите ми, реших да звъня подред на всички врати, докато не намеря тази, която трябва.

 От едната излезе симпатично момче.

 - Здравей, аз сега се нанасям. Анелия Петрова. Сестрата на баща ми би трябвало да живее някъде тук. - буквално изрецитирах аз.

 - Сладурано, нямам идея кой търсиш. Ама може да излезем някой ден. - каза момчето и ме прегърна, опипвайки ме.

 Аз възмутена, го ударих.

 - Ако това правиш със селянките тук, да ти е ясно, не съм от тях! Сега изчезвай! - допълних аз и побягнах към другия звънец. Ужас, ужас, ужас...

 Звъннах и от вратата излезе някаква жена. Вдъхваше ми доверие, но по-скоро миришеше на готвено. Пристъпих назад, за да не усещам миризмата и смънках:

 - Извинете, сега се нанасяме...

 - Анелия, какво правиш? - чух глас зад себе си. Майка ми! Спасение! - Няма да живеем тук. Извинете за безпокойствието, госпожо. - допълни майка ми и нервно закрачи към някакъв друг апартамент, в дъното.

 - Пак ли ще сме на най-лошото възможно място? - попитах ужасено аз.

 - Не е лошо, спри да драматизираш. - забързано ме смъмри майка ми и звънна на звънеца. - Хайде, ти прибери този багаж, защото долу има още много. Отивам.

 - Но... - се опитах да спра майка ми. Късно.

 - Оооо, това трябва да е тя! Малката Анелия! Колко си пораснала, красавицата на леля! - извика някаква жена зад мен. Обърнах се, от вратата беше излязъл цял китайски народ. За Бога, как се побираха всички в този апартамент?

 Жената, която се развика така, се оказа моя леля. Започна да ме щипе по бузите, да ме прегръща и целува. По-добре да бях умряла. Започнах да се дърпам отвратена. Не ми е приятно да го призная, но не ухаеше добре.

 - Ъъъъъъ! - извиках аз.

 - Какво? Нещо нередно ли направих? - притесни се леля ми.

 - НЕ! Може ли да вляза? - наперено казах аз. Не ми пукаше за нищо. Просто... Исках да си легна в меко легло и да си пренаредя дрехите. Това беше. А и не издържах с тези селяни повече.

 - Да,  влизай, влизай. - стъписано каза леля и ме покани навътре.

 - Къде е шкафът за обувки?

 Леля прошепна нещо на едно момиче, най-вероятно една от дъщерите ù, и след кратко замисляне каза:

 - Аа, тук нямаме такива неща. Събувай се тук. - Боже, тя дори не знаеше какво е шкаф за обувки. Нямам думи.
 - Но това - посочих обувките си - е Прада. Разбирате ли колко са ценни и скъпи?  Не мога и НЯМА да ги събуя навън!

 - Добре, тогава ще им намерим някъде място вътре. - каза леля с примирение.

- Толкова ли е специална, на нас никога няма да ни угажда така? - чух шепот зад себе си. Някакво момиче и някакво момче ме обсъждаха, очевадно.

 - Ако така правите тук, да знаете, че при мене не минава! Като имаш проблем, кажи ми го в очите! - изсъсках им аз и се обърнах отново.

 Те се стъписаха малко. Точно щяха да реагират и леля каза:

 - Хайде, всички, да влизаме. Дай си куфара! - ми предложи тя.

  Хвърлих ù куфара си с облекчение. Явно тук си имам и слуги, и пиколо. Добре се справям с печеленето на уважение! Огледах се из къщата. Олющени тапети, прогнили шкафове, мокет... Типично за селяни като тях.

 - Върви надясно, миличка, а след това направо. Има една врата. Влизай, там е стаята ти. - мило ми каза леля и ми връчи куфара ми отново. Хм... Добре де, тук хората не разбират от намеци.

 Забързах се към стаята с отегчение. Най-вероятно е скучна, малка и мирише на лошо. Както всичко тук!

 Най-накрая видях вратата и я отворих.

 - Здравей, братовчедке! - ме посрещна някакво момиче. - Ще живееш при мен! Хайде вече да се забавляваме!

 - Аааа... - започнах аз, но не успях да завърша, прекъсната от някаква чалга. - Спри я!

 - Какво? - очевидно музиката беше толкова усилена, че даже не успя да ме чуе.

 - СПРИ Я! МРАЗЯ ЧАЛГА!

 - Оо, не ставай смешна! - се разсмя момичето и започна да се кълчи пред мен. - Ела и ти де, за добре дошла!

 Седнах на леглото. Определено не ми харесваше. Но няма пък, ще спечеля уважение. Отидох до стереото и спрях музиката. Олекна ми.

 - Мразя чалга, момиченце! Докато съм тук, ще командвам АЗ и само АЗ в тази стая. Не ме познаваш, но когато се ядосам, ставам много лоша! - може би изгрубях, но все пак се опитвам да печеля уважение...

 Следва продължение ;d