20 окт. 2013 г., 14:22

Глобяването

1.7K 0 0
2 мин за четене

 

      Една неделна вечер се прибирахме от Красна поляна за Люлин. Бързахме да стигнем пò на време, за да си погледнем къщата и да се подготвим за идващата работна седмица. Москвичът, този неуморим източноевропейски звяр, уверено се носеше по софийските улици. Минахме през тунела и завихме надясно по обновения булевард „Орион”. Нямаше други коли и си карахме, унесени в тих семеен разговор.

      Път, широк шест платна, но пуст. Не като съседните квартални улички – дупка до дупка и задръстени с трошки и кофи за боклук. Само на едно място на тротоара 3-4 возила, наредени като защитна стена при изпълнение на пряк свободен удар, създаваха впечатление за градска идилия.

      Внезапно иззад последното, кат' същинский лев изскочи някакъв униформен и с характерен жест размаха стоп–палка. Отбих. Служителят на реда сложи слънчогледа под мишница и се представи. Сержант Еди кой си с видимо задоволство продължи:

       - Вие карахте със 72 километра в час. Ще се глобяваме. – и взе нещо да пише.

      Почесах се там, където не ме сърбеше, но пак не можех да повярвам. Такава скорост с такова МПС - това си е направо случай за книгата на Гинес.

      Сетих се нещо за Шкумбата и го попитах:

      - Ти за 5 лева ли хабиш толкова мастило?

      - Вашата глоба ще бъде 20 лева, другарю водач! – уверено ми възрази той.

      Сменихме още няколко реплики. Той пари не видя. Ние си тръгнахме и още подир първия завой забравихме за този корифей на автомобилно – транспортния контрол.

 

      Наскоро след това намерих в пощенската кутия повиквателна. Учтиво ме канеха в централата на КАТ. Дори не се сещах, за какво става дума. Шефът ме освободи от работа и аз, като съвестен данъкоплатец и гражданин, се отзовах. Все пак, не всеки ден слиза властта на земята при хората!

      Пътьом си купих килограм лимони – не устоях, защото бяха дефицит, пък и понякога са средство за оправяне на настроението. Било на тъщи и свекърви, било при срещи с неясен край. Влязох с торбичката в сградата и по табелите стигнах съответния, както сега му викат, офис. Вътре беше обзаведено по последна мода, но отпреди 20 години. Мебелите бяха малко поочукани, но здрави. А зад тях: жена – майор! Сега ги има много, но тогава това силно ме изненада.

      Като за добре дошъл, тя намали глобата наполовина. Но, след като разбра къде точно е било мястото на срещата, ме изпрати с думите:

      - Плати пет лева на касата и си свободен.

 

09.VIII.2007 г.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Динко Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...