Мина цяла година от онзи гаден и мрачен 8-ми март, когато аз реших, че не мога повече с теб. Поглеждам назад и ми става малко тъжно. Осъзнавам всичко, което се е случило чак сега – от позицията на времето. В главата ми моментите минават като на кинолента, а аз съм просто зрител. Спомням си как се надявах да ми обърнеш внимание. Мечтаех за това години наред, още откакто се помня. Мечтаех за деня, в който ще ме погледнеш и ще си кажеш „Това момиче, което познавам толкова отдавна, е наистина красиво. Защо не направя крачка към нея.” И, както казваш ти, когато искаш нещо много силно, то се случва! Толкова странно започнахме да излизаме заедно и толкова бързо ти ми призна, че ме обичаш, че не помня колко е траяло цялото това щастие. В един момент аз започнах да те приемам не като момчето, което желаех толкова силно, а като човека, който ще бъде до мен винаги, независимо от това какво правя и казвам. А ти започна да се отдръпваш малко по малко, когато осъзна, че плановете ни се различават. Много. И така неизбежно дойде краят. И двамата не получавахме това, от което имаме нужда, но бяхме свикнали един с друг. Затова и болеше толкова много. Не помня да съм преживявала по-трудно някоя раздяла, трябваха ми месеци да преодолея случилото се. А ти намери наистина бързо „новата”. Разбирам какво си намерил в нея – това, от което аз те лишавах последните седмици. Любов, грижа, разбиране. За да сте още заедно, значи си намерил правилния човек и сега аз наистина се радвам за теб. Реално погледнато, всичко е толкова просто и логично – намираш това, което ти е нужно, но не си получавал и това е. Не съжалявам, обаче, за това, което се случи между нас, защото съм се научила на много неща. Променила съм се много. За една година имаше толкова моменти, в които бях безумно щастлива и много такива, в които си изплаквах очите от мъка. Животът просто си върви и не спира. Една година по-късно... нека миналото почива в мир!