Големият ден не свършва

Големият ден не свършва

         Някой нежно прокарваше език по лицето ми. Беше ми толкова приятно, че не исках да отворя очи и да разваля магията. Представих си Мария по оскъдна нощница, която прозираше като нарязано в ресторант парче луканка. Гърдите ù напираха да разкъсат всякакви ограничения на материята и да излязат немирни и свободни като стачкуващи студенти. Две прекрасни създания, между които жадувах да положа морна глава и никога повече да не я махам от там. Не издържах повече. Отворих очи, за да изпия с поглед това природно съвършенство и видях тъжните очи на Арчи, вперени в мен, докато ме ближеше с език. После чух и суматохата, настанила се в апартамента, нахално като просяк в трамвай. Арчи излая радостно и престана да ме лекува, което ми позволи да установя визуален контакт със заобикалящата ме действителност. В стаята гордо се разхождаха две ченгета, а Мария смутено ги следваше. Надигнах тежко глава от леглото, в което лежах и казах:

- Какво става тук?

Мария заряза веднага ченгетата и дотича при мен. Това толкова ми хареса, че без малко пак да припадна. Май бях изпаднал в беда герой. Реших да се придържам твърдо към тази роля.

- Добре ли си, Грег? – запита тя – Много се притесних.  След малко щях да викам „Бърза помощ”.

„Моя е” – казах си – „Твърдо моя”.

- Нищо ми няма. – отговорих на глас – Само леко одраскване. Просто се подхлъзнах на плочките. Много добре си ги измила, иначе щях да го ступам този неандерталец. Той къде е?

- В болницата. – каза и добави, виждайки учудения ми поглед – Арчи го нахапа здравата.

         Обърнах се към моя спасител и го погалих благодарно по главата. Той само това чакаше. Излая доволно и взе да маха с опашка. Тръгна отново да ме ближе, но успях да възпра тази негова идея в зародиш. Арчи беше пич, та дрънкаше. С него нямаше как да загазя. Зарекох се да го черпя пържола с бира. В този момент едното ченге реши да се включи в малката ни сплотена група и да развали купона.

- Трябва да отговорите на няколко въпроса. – каза авторитетно то.

- Не виждате ли, че е зле? – защити ме Мария, като вълчица малките си. Боже, тази жена беше моя. Милосърдието е първата крачка към голямата изпепеляваща любов, за която бях чел само по романите. Смело реших да се впусна в този латиноамерикански сериал и казах твърдо, както се полагаше на главния герой.

- Спокойно, скъпа! Те само си вършат работата.

Тя не ме погледна накриво заради „скъпа”, което си беше кош от центъра за моя отбор.

- Слушам ви. – обърнах се към ченгето. Арчи също се обърна и го загледа очаквателно. Полицаят за миг се притесни, но после се сети, че носи пагони и трябва да се държи като шеф.

- Трите ви имена. – обади се той, за да върне авторитета си.

Казах му ги.

- Какво точно се случи?

Обясних му накратко, за да не навлизаме в подробности. Исках да го разкарам по-бързо и да остана насаме с Мария.

- И къде точно ви удари? – продължи да ми задава умни въпроси.

- По лицето.

- И как точно?

- Точно с ръка.

Този очевиден отговор явно нещо го изнерви, защото каза заплашително:

- Не ми се прави на интересен, че ще те затворя в районното, та да ти дойде акъла.  

- Как не ви е срам? – обади се Мария преди да успея да реагирам. – Той е пострадал, а не престъпник.

         Ей, тази жена все повече ми харесваше. Арчи също наостри уши, усещайки, че става нещо нередно и хвърли заплашителен поглед на ченгето. Аз реших да успокоя ситуацията и да сложа ред преди нещата да са излезли от контрол.

- Ти ме арестувай – казах – После аз ще те скъсам от дела, за да ти дойде акъла, щото съм адвокат. Ясни ли са сега нещата?

         Ченгето не беше очаквало такава масова офанзива и взе да бие отбой.

- Ама аз исках само да изясня нещата. Нищо повече. Извинявам се, ако сте ме разбрали погрешно.

         Вече не се правеше на страшен, но справедлив полицай.

- Явно поради ситуацията имаме проблем в комуникацията, който мисля, че вече разрешихме. Сега ще ни оставите ли сами. Утре ще дойда при вас и ще дам показания. Става ли? – рекох успокоително.  

- Ама, разбира се. – съгласи се с облекчение той - Утре ще изясним всичко.

- Точно така. – потвърдих – Сега искам да си почина. 

         Ченгето подбра колегата си и напусна местопрестъплението с бързината на подплашен заек. Най-сетне останахме сами. Погледнах Мария. Стресът, който бе преживяла, се отразяваше като виагра на сексуалното ù излъчване. Косата ù беше леко разрошена, но само колкото да подчертае съвършените черти на лицето ù, като светлосянка в гениална картина. Роклята ù бе намачкана и набрана, така че да сервира изваяното ù като от скулптор тяло  на ценители като мен. Адреналинът в погледа ù палеше пожари в мен, които и цялата команда на столичната пожарна не биха угасили. Между нас прехвърчаха искри, като от кабел с високоволтово напрежение. Едвам се въздържах да не ù се нахвърля като първичен, уважаващ нагона си мъж. Спря ме само кавалера в мен и чл. 152 от Наказателният кодекс, визиращ изнасилването.

         Мария първа слезе на земята. Това жените го умеят по-добре от мъжете и каза:

- Искаш ли нещо за главата?

- Само водка с много лед и резенче лимон.

- Мисля, че и аз имам нужда точно от това лекарство. – каза тя и стана.

Не. Това беше моето момиче. Бях готов да понеса още няколко удара от четирикрилни гардероби, но да я притежавам. Докато тя наливаше водката, аз си мислех за семейство, деца и всички такива неща, които говореха, че един мъж е влюбен и загубен безвъзвратно. Дали пък този не ме беше ударил много по-силно отколкото предполагах.  Ако е така, ще му представя сметката за развода.  

         Мария донесе водката и ние се настанихме около масата като щастливо и задружно семейство. Арчи подскачаше около нас и напираше към водката. Стана ми терсене за него. Все пак момчето ме бе защитило. Реших да се жертвам и аз  и казах с риск да проваля всичко:

- Ще му сипеш ли малко бира на Арчи?

Мария ме погледна учудено, като майка, която научаваше, че дъщеря ù не е вече девствена и каза:

- Ама той не пие.

- Снощи на мача го черпихме малко бира и трябва да знаеш, че много му хареса. – съобщих и заочаквах да бъда грубо порицан и изгонен веднага от жилището ù.

- Сериозно ли говориш? – невярващо запита Мария.

- По-сериозен съм и от Папата по време на Великденската литургия. – казах и мислено взех да си стягам багажа, но пък Арчи заслужаваше това.

Мария се засмя звънко, като планински поток, и сърцето ми веднага намали оборотите.

- Ще ме скъса това момче, а аз се чудех къде ми изчезваше бирата от чашата. По едно време си мислех, че халюцинирам, а той се е грижел за нея.

         Я го гледай нашия! Той бил скрита лимонка. Стар пияч, отдавна, а аз си мислех, че е новобранец. Веднага ми се качи с няколко степени в скалата за съвършеното куче. Мария стана и му наля бира в купичката. Арчи веднага я  подхвана стилно като Джеймс Бонд в петзвезден ресторант.

         Погледнах Мария със замъглен от удара и любовта поглед и казах:

- Наздраве! Най-сетне сме сами и необезпокоявани от никой. Дълго чаках този момент.

- Наздраве! – отвърна – И аз го чаках дълго. Благодаря ти, че ми помогна.

Чукнахме се. Отпихме. Тя - скромна, елегантна глътка. Аз - дълга, безотговорна -

руски стандарт. Гледахме се и се изпивахме с поглед. Тук се случваше нещо, за което от два дена хвърлях боб с упоритостта на професионална врачка. Исках я. И тя ме искаше. Оставих бавно чашата на масата. Тя остави своята. Прегърнах я нежно като летен вятър и впих устни в нейните. Имаха вкус на водка с лимон. Това окончателно ме довърши. Продължих с амбицията на млад технократ. Тя отговаряше с отзивчивостта на ученичка.  Нещата бавно и полека излизаха извън контрол, а полицията си беше тръгнала вече.

- Нека загася лампите. – промълви Мария и стана.

И срамежлива. Кой да очаква това? Една жена винаги може да те изненада, така че да останеш с отворена уста. Ама ние мъжете май все така го караме.

         Тъмнината ме обгърна, но това не попречи на Арчи да продължи да си пие бирата. Някъде в мрака, който ме обгръщаше, чух познатият и стимулиращ звук от падащи дрехи.

- Ще дойдеш ли? – каза Мария с глас, който подкоси колената ми като коса.

- Твой съм. – отвърнах в стил Ромео и спринтирах към леглото. Точно в този сюблимен момент нещо ме спъна и се озовах по лице на пода. Главата ми издрънча кухо като войнишка манерка.

- Какво стана?

- Малко препятствие по пътя. – отвърнах – В тъмнината не го видях. Идвам.    

         Най-сетне бях в бленуваното легло и в жадуваните обятия. В този момент Арчи зави на умряло, сякаш са вкарали гол на любимият му отбор. Опитах се да се съсредоточа, но не се получаваше. Мария също схвана ситуацията и извика.

- Арчи, млъкни!

Той обаче продължаваше да вие като сирена по време на война. След малко се разтресе и блокът, а аз дори не бях започнал. Все пак реших да изясня ситуацията и съобщих.

- Мила, това не е от мен.

Мария се засмя и каза:

- Знам. Има земетресение. Да бягаме!

Станахме с бързината на войници, избиващи по тревога и се втурнахме към вратата, обличайки се. Мислено проклинах Марко, който явно се беше развихрил след поредната суша. Защо все на мен, мамка му?