Голямата риба

       Жаркият юнски ден вече прегаря и бавно започва да гасне. Слънцето се търкулва и приляга уморено зад хълма над бялата къщичка. Полъх на ветрец, като ефирна милувка, долита от гората. В падналата сянка градината сякаш въздъхва с благодарност. Белите маргарити, обрамчили калдъръмената пътека, поизправят отмалели  главици. Латинките, невенът  жадно поемат свежите струи вода от лейката и се засмиват.Тук-там с обещание за по-късна романтична серенада се обаждат и първите щурчета. Ухае на спокойна лятна привечер, река, треви, нежност…

      Само скалите на отсрещния бряг, още топли и позлатени от небесното светило, задържат няколко шумни младежи. Синият вир ги мами с тъмнеещата си глъбина. Гонят се с радостни викове, хвърлят се в дълбокото сред кипнали  стълбове от искрящи капчици и плуват на воля.

       Баща ми е приготвил такъмите за риболов, но плажуващите все не се разотиват. Попрегорялата, опушена скара и ледена бира чакат големия улов: „Е-ей тако-о-ва парче /посочва ми до сгъвката на лакътя си/ се мята по камънаците из бързея! Пъстърва ще да е!...” – гледа ме като хлапе, на което е обещано сигурно лакомство. „Дано я не подплашат!”

       Въодушевлението му истински ме забавлява. Не че не съм си „облизвала пръстите” след пълни чинии с хрупкави мренки и кленчета – ловил е... А за лютата му тетевенска саламура просто нямам думи!  Къкрила над огнището в котле, ухаеща на раци, печени домати и дребни рибки, на „магично биле”! Толкова „върви” с изстудената ракийка! Под зеления, хладен чадър на клонестата мушмула... Или вечер с примигващите звездици над нас, и то се разбира, с приказките за отколешни времена… Ама чак пък „тако-о-о-ва” едро парче – не съм виждала и опитвала.

      Той пуши, „пухти” и  „хвърля” синьо-ледени погледи към тях: „А дано се махнат по-скоро!”

       Настръхнала, сянката леко, леко припълзява и обгръща и другия бряг. На момчетата явно им става хладно, мятат шарените ризи върху загорелите си рамене, багажа обаче не прибират. Слизат ниско долу на дребните, гладки камъчета край реката и с плавей си стъкват огън. Хич не им се тръгва! Е, няма значение, нали вирът е свободен и рибата ще се разиграе...

       С въдицата, нарамил вехтата платнена торбичка, мераклията за „пестръвката” заема стратегическа  позиция на скалата откъм нашия бряг. Гледам го с умиление. Остаря... Кога отлетяха годините?...

       А какъв хубавец беше! Среден на ръст, със стегнато, мускулесто тяло, „поддържано” с неспирна физическа работа! Не зная ден, в който ей така, да е скръстил ръце и да отмаря. То не беше градина с какви ли не плодни дръвчета и чудновати храсти из нея, с всевъзможни, разхвърляни в добре премислен безпорядък шарени туфички цветя! Или дострояване и поправяне на това-онова!... Пък резбарство на художествени пана-тавани!... Пък... какво ли не още! И при това –  вече на зряла възраст!  Да не говорим за „младото време”, както той го нарича… Тогава „огън гореше под краката му”! Толкова неща сътвори с двете си ръце!

       Морскосините очи, тъмнорусата, вълниста коса и правилните, изсечени черти на лицето впечатляваха...

      Сега потропва с бастунчето  по двора и побелялата му глава пак свети навсякъде!  Не мирясва…

      Присядам до него. Въдицата е замръзнала в съсухрените му длани. Жилото е опънато и стръвта, невидимо за нас, мамещо плува някъде там. Мълчим, „да не се подплаши” рибата. Реката тече лениво, уморена  след дневната глъчка. Колко е намалял пенливият бързей от тези горещини! Добре, че вирът е дълбок… Синее се. Приласкавал ме е безброй пъти в успокояващата си, хладна прегръдка. Сама. Или с децата, с приятели. Отнася ме споменно вълшебство...

       Прозирен здрач вече се е спуснал неусетно от гората. Навява хлад. Леко потръпвам под тениската и късите панталонки, а съм и гладна. Да-а, виждам, че някакъв рибок там от време на време се мята из водата, но не споделям ентусиазма: „Още ма-а-алко!...” и ще е на масата ни за вечеря. Чудя се на баща ми. Търпеливо и неподвижно, чака вече колко време с въдица в ръце!...

      Отивам до виличката да си  наметна нещо и да прихапна.

Сгушила се е сред  цветния двор, обгърната от подранили светулки, песни на щурчета и мирис на здравец! Нашепва приказки… Не знам какво има в това място, та е така омайно. Тук сякаш пия с жадни глътки радост, нежност, обич и закрила…

       Стряскат ме някакви тревожни подвиквания. Остро изсвирване с уста –  познатият сигнал за връзка между мен и татко! Хуквам уплашена навън.

       „Ей то-о-о-лкова” голямата пъстърва най-после била захапала кукичката, но характерно за природата си, до последния миг се е мятала, за да се отскубне на свобода и… е скъсала жилото! Сега се мъчи някъде из вира с прободена уста и част от кордата в нея…

       Рибарят не е на себе си, ядосан и тъжен едновременно! Не може сам да понесе рaзочарованието. Тюхка се, вайка се, очите му „плуват”. Чак ми става мъчно…

       А младежите отсреща весело коментират случката. Разпалили са огъня и „доподгряват” с обикаляща помежду им бутилка.

       Мракът вече започва да се сгъстява, но моят човек не иска да се прибираме вътре. Все едно, че ако седим край реката, „бегълката” милостиво сама ще се върне!... Наистина започва да ме ядосва!

      В този миг момчетата вкупом скокват и шумно нагазват в плитчината край тях. Виждам нещо да се мята из ръцете им. Смеят се, крещят...  Пъстървата!...

      Странността на следващите ми действия ме учудва дълго след това.

      Захвърлям хавлийката в краката си – и както съм по тениска и къси панталонки – скачам в тъмния вир! Няколко бързи загребвания и съм се изправила пред „крадците” на отсрещния бряг. Задъхана, с прилепнала над лицето дълга мокра коса, обилно капеща от дрехите ми вода и ядосаното: „Това си е нашата риба!“…  Изглежда видът ми е смущаващо налудничав, защото ми я дават на мига, без  какъвто и да е спор. Задоволяват се само с една-две пиперливи шеги.

       Малко по-късно, суха и затоплена от буйногорящите пънове в камината под навеса, се смея с глас на тази случка. С татко седим на ниските трикраки столчета и правим оживен разбор на „събитията”. На воденичния камък-масичка пред нас, плътно загърната в орехова шума – да се задуши – ни очаква пъстървата.

      Онова неназовимо нещо – близост ли, грижа ли, чудо –  или просто обич, ласкаво и всеотдайно ни обгръща пак! Като нежната, щурчова лятна вечер, спуснала се над градината…