През нощта преваля. Прочисти и охлади въздуха и земята. Утрото беше идеално за тренировка. Нана се захвана да прегледа машината. Предстоеше й нещо като представяне. Досмеша я. Знаеше, че ще им даде важен урок - да не подценяват жените Вече по-спокойно мислеше и за състезанието. Всичко в нея беше притихнало като пред буря. Можеше да се концентрира бързо и за продължително време. Самата тя се радваше, че има тази способност. Едва ли някой друг беше се замислял за нейните собствени качества. Но щеше да им се наложи. Поне на тези, които пристигнаха вчера с мощните си машини. Нана свали тънките кожени ръкавици, с които човъркаше мотора и влезе в къщи. Майка й седеше на масата до прозореца и пиеше кафе с мляко. След малко тръгваше на работа и не пропусна да попита за плановете на дъщеря си.

   - Закъде се стягаш толкова рано? Пак ли ще караш, докога така? И защо?

   - Ще карам. Я виж какво е хубаво времето – свежо, облачно, само за тренировка. А въпроса ти “Защо” – все едно не съм го чула, защото съм отговаряла 99 пъти поне.

   Сложи си пакетче зелен чай във високата порцеланова чаша и наля гореща вода. Похлупи я с малка чинийка и седна да изчака. Майка й я изгледа продължително, понечи да каже още нещо, но си замълча. След малко Нана я чу, че хлопна входната врата и замина. Загледа се през прозореца. Градината беше потънала в свежо зелено и цветята, които заливаха двора, грееха с чисти цветове. Отпи от чая и се облегна назад. Изведнъж й прималя. Разбра откъде идва безпокойството и тревогата й. Осъзна, че с решението да участва в състезание на железопътната линия, преминава на другата страна на барикадата. Не при моторджиите, които се състезаваха почтено на пистата, не и при рокерите, които возеха достолепните си сребърни коси по пътищата. Тя беше  дала съгласието си да участва в незаконните гонки, които пълнеха джобовете на пропаднали и алчни типове. Нана застина. Не вярваше, че се е докарала до там. От едното честолюбие. От желание да покаже коя е и какво може, за да я признаят. “И кой да ме признае?” – запита се момичето. “Някой си, дето нито го знам, нито ми е важен в живота” – отговори си яростно. Допи си чая и стана. Може би беше на път да промени решението си, но още не знаеше какво точно иска. Качи се в стаята си и облече белия екип. Взе и бялата каска. Рамчо изпадаше в зверски възторг като я видеше така. Трябва да му се обади. Няма как да не го викне за първото си състезание, за което хвърли две години от живота си. Но щеше да го постави пред свършен факт. Нямаше друг начин. Добрият приятел Рамчо! Щеше да я убие, ако знаеше, че тръгва с донорите! Закопча сака на багажника и излезе на улицата. Две хлапета я гледаха като хипнотизирани. Нана бибитна и се стрелна по улицата към Моста. Там беше уговорената среща с Рижия.

   Знаеше, че с черно-бялата HONDA и с този бял екип няма да я приемат на сериозно. Но искаше да ги предизвика. Искаше да създаде погрешно впечатление за суетна и повърхностна блондинка, която си играе на  мотори. После щеше да им гледа сеира. Беше си наумила това много отдавна.

   На масите пред кафенето имаше повече хора от обичайното по това време. До ниската ограда бяха наредени красиви машини – като на изложение. Нана подмина бавно и небрежно отбеляза къде ще спре като обърне. След това намести мотора си до този на Филип в края на редицата. Всички гледаха в нея. Не забеляза някой да се подсмихва. Това я озадачи. Рижият стана и й махна да отиде на неговата маса. Нана спокойно приближи и седна срещу него.

   - Не очаквах толкова хора да се съберат по това време – акция ли си направил, що ли? – подсмихна се момичето.

   - Нека да се ориентират в някои работи. От това може само да спечелиш – ниско изрече младежът.

   Нана плъзна погледа си по масите наоколо. Направи й впечатление, че встрани от другите седи приятен млад мъж, който очевидно нямаше нищо общо с моторджиите. Той продължи да я гледа и леко се усмихна. Нана врътна глава въпросително. Струваше й се познат, но не можеше  да се сети кой е.

   - Нещо си разсеяна – повиши глас рижият. – Обяснявам ти, а ти не си тук.

   - Какво ми обясняваш? – втренчи се Нана в него. – Може ли да ми обясняваш нещо, което не можеш да правиш? А?

   - Обяснявам ти това, което ти не можеш да правиш и е моя работа – ниско и твърдо каза рижият.

   Нана се надигна и тръгна към непознатия. Когато видя това, той стана от стола и я изчака прав до масата. Протегна ръка и каза:

   - Аз съм Валентин и също карам по линията. Шофьор съм на влака – и се засмя с глас.

   Нана се сети. Това беше машинистът, с когото от време на време се състезаваше. Стана й приятно и някак мило.

   - Наталия – представи се тя и подаде ръка. Защо точно днес избра да седнеш тук - сред шофьорите на мотори?

   - Ами разбрах, че готвите състезание. Искам да те гледам, докато не са забранили дори да стъпвате на линията. Защото в понеделник точно това ще стане. Ще сложат патрули от транспортна полиция, вече има заповед.

   Нана го изгледа стреснато.

   - Искаш да кажеш, че ще ни попречат?

   - Да, имате два дни за всичко, което сте намислили. Според мен и това е достатъчно, за да ги разбиеш. Може би аз най-добре знам какво можеш. Ще им кажеш ли, че не разполагате с време?

   - Да, веднага. Благодаря ти.

   Новината видимо притесни рижия и хората на масата му. Залаганията бяха тръгнали още вечерта. Яки залагания. За съжаление, можеха да направят само по три обиколки. Или дори по-малко. Рижият присви очи. Големият удар можеше да стане още днес. Стратегията му беше уникална. Знаеше кой ще се състезава. Знаеше и кой какво може. С малко думи и нисък глас изясни схемите, а мотористите само кимаха с глави. Нана наблюдаваше с безизразно лице реакциите им. Филип наблюдаваше нея.  Още един човек я преценяваше с поглед. “Тази ще я изям барабар с белите дрешки”- мислеше си той и ехидно оглеждаше младежите около себе си. Имаше силно и тренирано тяло. Нямаше повече от 30 години, но късата му коса сребрееше по слепоочията. Някой нещо му каза и той се засмя високо. Тогава и Нана го видя. Очите им се срещнаха остро. Нейните – големи, кафяви и плавно издължени към веждите. Неговите – невероятно сини, очертани с гъсти, къси мигли. Той спря да се смее, а Нана отвърна поглед. Филип засече тази връзка. Приближи към момичето и тихо каза, че синеокият е основният й противник.

   - Аз мислех, че си ти. Какво той?

   - Ще береш ядове. Не обича да губи. Случва се да пощурява.

   - Значи да не губя време в залъгалки, а да го отсвиря бързо и окончателно, така ли?

   - Ако можеш – така. Далече от него. По възможност много далече пред него. Нали чу, че маршрутът е кръгов. В това е клопката. Така или иначе, ти имаш голямо предимство, че си карала в тунелите всеки ден. А ние сме влизали, когато ги е имало по трасето.

   - Казвам го още по-кратко и за последно – чуха те гласа на рижия. – Тези със сините номера влизат в десния тунел. С червените – в левия.

   Някой нервно се изсмя и сепнато млъкна.

   - Имате време да проучите маршрута. Започваме в 14 часа. Тогава ще сложим маркировката и ще раздадем цветните стикери.

   След минути улицата оглуша от мощния рев на моторите. Хората наоколо стъписано гледаха тази необичайна картина и си отдъхнаха, когато и последният моторист се скри зад завоя към Черепиш.

   Нана нямаше никакво намерение да проучва трасето. Можеше да мине по него със завързани очи. Дори само по релсата. Погледна встрани, където на масата под върбите седеше Валентин. Изведнъж реши, че може да си поговори с този човек. Седна на сянка срещу него.

   - Предположих, че няма смисъл да разучаваш терена. Какво ще правиш до началото? – попита я Валентин.

   - Сега ще звънна на един приятел, защото имам нужда да е край мен в този момент. Заедно тренирахме в клуба и сме си близки. Нищо, че не одобрява това, което правя.

   - Сега няма да го коментираме, защото трябва да си спокойна. Но не мога да не отбележа, че някои от мотористите се държат странно – не можах да разбера дали се дрогират или просто са си агресивни.

   - Много внимателно си подбираш думите – подсмихна се Нана. – Казано направо – има всякакви. Някои си имат и диагноза.

   Тя извади телефона от джобчето на тънкото яке. Набра номер, каза две изречения и затвори.

   - Рамчо е верен приятел – винаги съм го знаела. Ще дойде.

   - Аз не чух инструктажа, защото предпочетох да не се набивам на очи. Ако не бяха видели, че говоря с теб, щяха направо да ме избутат от тук! Имам чувството, че някои са неуправляеми.

   - Така си е. Карачите са буен народ – засмя се Нана. – Знаеш ли, че ме притеснява тази част от трасето, която преминава през тунела?

   - Искаш ли да измислим нещо? Аз и този приятел да направим пост в тунелите. Все си мисля, че ще има непозволени неща и клопки извън светлата част на маршрута.

   - Смяташ ли, че ще се стигне до там? – Нана го гледаше втренчено.

   - Смятам. Това не е нормално състезание. Където има залагания, играта е безкомпромисна. В тази част сигурно не си много наясно.

   - Изобщо не съм. Ако спечеля състезанието, ще спечеля и много пари – така ми каза русолявият. Ако не спечеля, нищо не губя.

   - Защо да не спечелиш? Точно твоето участие е напомпало залозите.  Няма как да не спечелиш. Ето, затова може да са ти поставили клопки. Довери ми се.

   - А имам ли избор? Мислех, че единственото условие е да си добър в карането. Явно не е така. Сега, съвсем спонтанно, трябва да правим стратегия. А защо да ти вярвам? –  изгледа го Нана.

   - Остави това. Няма смисъл да се предизвикваме. Спечели състезанието и никога повече не стъпвай на това трасе. Няма човек, който те е видял на линията и да не е изтръпнал. Всички се чудим как не е станало някое нещастие. Скоро разбрах, че си кошмарът на машинистите. Не само мой -  засмя се Валентин. - Трябва да сложиш край на тази авантюра.

   - Мислиш, че е авантюра? – в гласа на Нана имаше остри нотки.

   Мъжът се направи, че не ги е усетил.

   - Аз също съм наясно къде и какво има по трасето, остави на мен.

   В този момент покрай ниската ограда се приплъзна моторист. Намали и бавно огледа масите. Видя Нана и спря.  Подпря мотора и мина направо през ниските бетонни блокчета, накичени със саксии. Свали си каската и широко прегърна Нана. Беше тънък, малко над среден ръст, с тясно, бледо лице и големи очи. С Валентин си стиснаха ръцете здраво.

   - Аз съм Райчо. Идвам да озаптя това Пагане, защото е на път да направи голяма глупост.

   - Това е Валентин – вметна момичето. Познаваме се отдавна, но се видяхме едва днес отблизо. Той те знае като Рамчо.

  - Има си хас да не си му казала! – възмути се младежът.

  - Не съм разправяла нищо. Кой ли се интересува от това! – подразни го Нана.

   Поговориха малко. Валентин предложи на Рамчо да придвижат заедно нещата, а тя да се прибере и да се настрои за следобедното състезание. Нямаше смисъл да стои и да се чуди как да убива времето до два следобед. Така се разделиха. Преди да потегли към къщи, Нана погледна как двамата се отдалечават с мотора на Рамчо.  Тръгнаха към тунелите над Черепиш.

                                      ***********************

   Видя маркировката отдалеч. Представляваше един голям син флаг в началото на дългия мост над Искъра. Веднага след моста зееше тъмния свод на десния тунел. Това беше нейното трасе. Имаше син номер върху белия екип и малка синя елипса върху бялата каска. Вляво се вееше червен флаг. Пристигна малко преди старта. Беше неприятно изненадана от тълпите младежи, които мощно скандираха имената на любимците си. Знаеше, че е опасно да стоят на линията и в тесните пространства между релсите и насипите. Вляво видя лицето си, гротескно изрисувано върху голям плакат с надпис “Нанина, купи си дрезина! За по-лесно!” Чудеше се откъде целият този народ е разбрал за гонката. Сега крещи и вие – и не знае защо. Спуснали краката си на земята, младежите нервно подскачаха върху моторите. Приближи непознат, строг мъж и разви сигнално - зелен флаг.

   - Подредете се в  колона според номерата. Ще стартирам през четири минути. Повтарям: през четири минути. Сега се разредете назад и се съсредоточете.

   Нана се огледа и позна Филип по екипа. Поздравиха се. Малко след това сърдитият мъж вдигна сигнално зеленото знаме.

    Когато подкара по релсата, тълпата онемя. После се чу някакъв странен, многогласен стон…

   Мотористът пред нея подскачаше върху машината като обезумял. Тя знаеше, че да се движиш по траверсите, е най-трудното каране. Това разбиваше и тялото, и мотора. Тя леко го задмина и се концентрира в синкавата лента на релсата. Вече не чуваше нито виещите машини, нито гласовете на хората около линията, нито свистенето на вятъра. Навлезе във вибрацията на магнетичната сребриста нишка като сърфист, който се слива с енергията на вълната и така увеличава силата си. Нана усети мига, в който тя и лекото трептене на релсата, станаха едно цяло и се остави на него. Беше по-лека от птица, по-лека от перце дори…Хората по насипите бяха притихнали. Тя се движеше с голяма скорост и беше като бяло видения в трептящия сгорещен въздух. После отново видя сигнално – зелен флаг и осъзна, че трябва да смени посоката. Направи го ювелирно точно и пое обратно на запад. Премина спокойно и уверено през тунела и някъде там – в синкавия полумрак - в една от нишите, мярна бледото лице на Рамчо. Това я трогна. Учуди се, че е в състояние да мисли. Беше в равновесие.  Тогава видя, че на успоредната релса има моторист. Беше далече и Нана не можеше да познае кой е. Но това беше единственият състезател, който караше като нея и се движеше уверено и равномерно в далечината.  Почти веднага разбра, че скоростта й е значително по-висока от неговата. Разстоянието се скъсяваше шеметно. Момичето отново потърси усещането за онзи успокояващ ритъм, който настъпваше, когато се слеят ударите на сърцето и вибрация на сребристата лента.

   Беше синеокият с късите мигли. Погледнаха се в очите за един кратък миг. В неговите се мерна изненада. Повече нищо. Само чу, как гласът на мотора му се промени. Досети се, че той се поддава на импулса да я догони. Тя нямаше да наруши ритъма в сърцето си. Отдавна знаеше, че това е скоростта, която щеше да й осигури победата. Сигнално зеленият флаг отново й напомни, че е време да смени посоката. Започваше втората обиколка.

   Направи плавно и чисто престрояване и стъпи на любимата си отсечка. Изпъна главата си назад. Погледна небето и за кратко видя двойката орли да се реят над скалите. Всичко в нея притихна. Потопи се в енергията, която изпълваше сърцето й със спокойствие. Машината, момичето и пистата, бяха едно цяло. През очите й отново преминаха зелените флагове и включиха рефлекса за смяна на посоката. Отново орлите в небето и последна обиколка. Нана се движеше като в сън. Вече не срещаше никого и никого не догонваше. Беше тихо – на пистата и в сърцето й. Грабна я хладината на тунела. Някъде встрани мерна високата фигура на Валентин и след секунда забрави. Смени посоката и отново пое на запад. Слънцето прободе очите й. Нана повдигна дясната си ръка и щракна закопчалката на бялата каска. Бутна я леко назад. Русата й коса се опъна като юзда. Тя притвори очи и бавно вдиша. Огненият въздух се укротяваше някъде в гърлото й. Край нея преминаваха лица, които не различаваше, дървета и храсти, които познаваше, червеникави насипи и наситено жълтите туфи на онова странно цвете, което цъфти само край линията. После вибрацията в релсата се промени. Започваше последното състезание – онова, което остави без дъх и потресе всички, които бяха дошли на насипите този следобед. Вятърът свистеше в лицето й и се промъкваше през стиснатите мигли на очите й. Хората оглушаваха от истеричните сигнали на влака, който излизаше от тунела и поемаше с неотслабващ грохот след Нана. Някои закриха очите си с ръце и се разпищяха. Така и не видяха онова, което се случи и после се разказваше години наред като фантастична приказка.

    Увеличи скоростта с още един удар на сърцето си. Русата й коса се опъваше и уравновесяваше вятъра. Когато влакът, вятърът и сърцето сляха енергията си, моторът леко се отлепи от релсата и продължи невероятното си движение напред. Сгорещеният въздух се разцепваше като живо същество  пред Нана и й даваше силата си. Очите на всички бяха приковани в онази тясна нишка между сребърната лента на линията и гумите на мотора, която трептеше като жива и ту ставаше ледено синкава, ту се превръщаше в гъст, огнен поток. Хората сънуваха най-странния и най- прекрасния сън в живота си. Сънуваха на живо!

   После влакът рязко намали скоростта и моторът  потрепера. Строгият мъж сякаш се пробуди от някакъв унес и с широко движение захвърли сигнално – зеленият флаг през железния мост над Искъра. Той се разгърна като птица с едно крило и започна да пада мъчително към тежките води на реката. Стотици хора издадоха съкрушителен стон и магията свърши.

   Нана слезе на твърдия насип и се спусна по него към шосето. Влакът тежко премина край нея и тя видя в кабинката на машината мъж, който държеше главата си с две ръце.

   Момичето ритна степенката на мотора и влезе в храстите. Взе оттам бутилка вода, изми си лицето и си изплакна устата. Съблече тънкото яке и остана по потник. Прибра нещата в малкия багажник и отново се качи на мотора. Стъпи на шосето и с мощен отскок се втурна напред. Паркира плавно пред кафенето на Моста и влезе вътре. Срещна втрещения поглед на Руми и веднага усети аромата на любимия фреш. Седна. Отпи жадно и каза:

   - Никога не ми се случвало да преживея подобно нещо. Не мога да ти го разкажа. Не се сещам как.

   - Много странно – отговори сякаш на себе си Руми. – Същото преди малко ми каза по телефона и Рамчо. - Какво съм пропуснала, да му се не види?!

   - Не видя светлината – неочаквано за себе си изрече Нана.

   - Не съм видяла как излезе на светло ли ? – прихна да се смее Руми.

   - Не, не това. Аз бях в светлината и някак си излязох от нея. Не мога да ти го кажа с думи, поне сега не мога.

   Нана  погледна през панорамния прозорец на кафенето и видя как от завоя излизат моторджиите. Тогава нещо я събори. Подпря ръцете си на масата и отпусна главата си върху тях. Още преди да нахлуят вътре, Румяна излезе и вдигна ръка към устните си.

   - Тихо. Нана заспа.

   - Е това само тя го може – започна да се смее Рамчо. – Няма да се бави – колкото за по една бира време.

   Огледа се и седна на една маса под върбите. Тогава чу някой да казва на някого:

   - Коце, ти видя ли това, което аз мисля, че съм видял.

   - Трай си. Да не искаш сега да ни помислят за друсани. Едно обаче знам със сигурност - това, което съм видял, повече никога няма да видя.

   Под върбите беше пълно с хора, но тихо. Много необичайно по това време на деня. Мъжете пиеха бира, а вътре - подпряла глава на ръцете си, спеше Нана.