Валентин имаше чувство за хумор, колкото десетина зевзеци, сложени на едно място. Колегите му ценяха това негово качество, но още повече го уважаваха заради сериозното му отношение към работата.

   Беше израснал в Искърското дефиле. Къщата им беше много близко до железопътната линия и нощем имаше чувството, че влаковете преминават през стаята му. Това направо му пълнеше душата! Учителката, която го пое в първи клас, още разказваше една смешна история. Когато запитала първолаците кой какъв иска да стане, сред желаещите да бъдат полицаи, футболисти и президенти, едно момченце със сериозен тон казало, че иска да стане шофьор.

   - И какво ще караш, Валентине? – любопитно запитала госпожата.

   - Ще карам голям, нов влак – спокойно отвърнало момчето и си седнало.

   - Значи искаш да станеш машинист? – уточнила учителката.

   - Може и така да се каже – съгласил се Валентин.

   Момчето сбъднало детската си мечта. Вече пета година преминаваше през Пролома в машината на дълъг, красив влак – втора употреба от Германия. Вярваше, че ще кара и по-хубав. Но не знаеше кога точно.  Валентин харесваше работата си и не се оплакваше, макар да му тежаха неуредиците, подценяването на този труд и безпаричието в държавата. Нямаше намерение нито да емигрира, нито да търси ново работно място. Но в последно време се чувстваше притеснен. Не беше споделил с никого, защото колегите му  бяха уморени, мнителни и затворени в себе си. Проблемът се появяваше винаги в Искърския пролом и обикновено между Зверино и Ребърково Първият път, когато се случи, Валентин помисли, че халюцинира.

   Обичаше да наблюдава скалите, Искъра и уникалната природа на Пролома. Носеше професионален бинокъл и често го използваше. Беше привечер. През август. Над линията трептеше такъв огнен въздух, че трудно се дишаше. Малко след семафора Валентин вдигна бинокъла, за да види дали орлите се вият над чукарите при Черепиш или са се скрили  навътре в планината. Наблюдаваше ги от няколко месеца. Понякога птиците бяха две, друг път – три. Преди да преброди побелялото небе над Искъра, нещо друго привлече вниманието му. На километър – два пред него, направо между релсите, се движеше моторист. Валентин се втрещи. Веднага изсвири тревожно и се изненада още повече, когато мотористът вдигна високо дясната си ръка, после я смъкна хоризонтално и навлезе в тунела. По гърба му тръгна струйка пот. Беше започнал плавно да намалява скоростта, после реши да побърза. Напред пред него вече нямаше никого. В тунела – също. “Мистерия” – помисли си Валентин. “Ако бях пилот, щях да реша, че съм видял извънземно. Моряк да бях - пак същото. А на линията какво да е? Освен някой ненормалник, който ще направи беля не само на себе си, но и на един отбор хора най-малко. Вече излизаше от тунела, когато встрани се мярна нещо. Погледна през страничния прозорец и видя русо момиче, седнало на погорялата трева до красив мотор. Валентин зяпна. “Да не би това да е ненормалният моторист”- помисли си той и свирна. Момичето му махна  вяло с ръка. Валентин предположи, че на мотора са били двама. Едва ли русолявата има кураж да кара по траверсите само на километър от влака! “Луд народ!” – отсече на ум машинистът и заби поглед в таблото пред себе си. Не мислеше, че ще каже на някого какво е видял, но то се повтори в края на същата седмица. Само че в обратната посока. Така вече цяла година. Понякога момичето отсъстваше от трасето с дни или пък просто не го засичаше. Друг път я виждаше съвсем редовно. Дори мислеше, че и тя го познава. Разбира се, това беше само предположение. Валентин се тревожеше за непознатата и дълбоко в себе си й се възхищаваше. Нямаше представа за какво се бори, но го правеше с такова усърдие, на каквото малцина са способни.

    Преди няколко дни пак я видя. Появи се привечер и караше по релсата. На Валентин му се изправи косата. След завоя я видя как се спусна по насипа и погледна назад към него. Почти бяха успоредно, когато мотористката така рязко отскочи от асфалта, че той се наведе през прозореца. Веднага разбра, че го кани да се състезават. Това момиче беше лудо. Нямаше съмнение. Не можеше да определи с каква скорост кара този голям мотор, но още преди следващия завой, вече виждаше само силуета й между дърветата. После се изгуби.      

    Нана  влезе в стаята си и хвърли кожения сак на килима. После седна на дървения стол с високата облегалка, който се опираше в чупката на прозореца. На стената зад гърба й имаше дълбока бразда, олющена до тухла. Когато сядаше на този старовремски стол, винаги се облягаше назад и се полюшваше само на двата му крака. После по земята все имаше изронена мазилка, сякаш някой е разсипал захар.  Лекият нощен ветрец си играеше с бялата завеса на прозореца. Нана се чудеше на онова нещо, което пробождаше безмилостно сърцето й, а то опитваше да се стрелне към гърлото й. “Не мога да повярвам, че ме е страх!” – мислеше си момичето и ритмично удряше стената зад себе си.  На долния етаж скръцна врата и майка й нервно извика:

   - Наталия, няма ли да си лягаш вече? С този стол в лудницата ще ме вкараш!

   - Добре, не се ядосвай, лягам си! – високо се провикна Нана. Стана и се опъна на леглото.

   Това лято не е като другите. Взе си изпитите и се върна в къщи да си почине. Приятелите й заминаха на бригада в Щатите още през май, но тя имаше други планове. Затова остана. Тренираше всеки ден – упорито и твърдо. Всички знаеха, че е добра състезателка. Дори много по-добра от това, което се очакваше от едно момиче. За да поддържа формата си бягаше, плуваше и спазваше специален хранителен режим. Беше невероятно издръжлива, концентрирана и търпелива. Вярваше, че ще има огромен успех на пистата. Защото за нея най-важната част от живота й, беше моторът. Наталия беше моторджийка от 14 годишна. Най-напред караше старото “Балканче” на баща си. Заради дъщеря си той го поддържаше в отлична форма. Няколко години по-късно вече имаше мотор от по - висока класа. След първата бригада в Тампа си купи бяла HONDA от модела CBR1000 RR, който приятелчето й Рамчо беше сложил на дисплея на телефона си. В мото клуба я ценяха, но нямаше шанс да се състезава. Тренираше заради едната вярност към машината и към детската си мечта. После спря да ходи на мотопистата. Знаеше, че за да бъде забелязана и оценена по категоричен начин, трябва да покаже нещо различно. Дълго време нищо не можа да измисли. Дори започна да се съмнява, че някога ще я споходят успехът и славата. Тренираше, за да поддържа формата си, но това по-скоро беше вкоренен навик и потребност да кара. Имаше нужда от предизвикателство, от промяна, от някакво събитие, което да й даде знак и посока. Един ден това събитие се случи.

    Беше отишла да види баба си и дядо си. Те живееха почти до боровата гора в северния край на селото и от двора им се откриваше невероятна гледка. Долу - в ниското, белееше пътят и над него трептеше обедната мараня. От едната страна на шосето сребристо се виеше Искърът, а от другата сивееше двойната железопътна линия. Между релсите - с равномерна крачка – широка, колкото разстоянието между насмолените траверси, вървеше мъж с ярка, оранжева жилетка. Без никакво усилие той поддържаше темпо като по часовник. Премерената крачка, отработеното движение на мускулите и енергичният ход подсказваха, че мъжът е усвоил уникален начин да се движи леко, бързо и с удоволствие. Нещо в главата на Нана прищрака.

   - Дядо, я виж как върви кантонерът долу по линията. Че той е готов маратонец – посочи с ръка Нана.

   - Това съм пропуснал да ти разкажа – удобно се намести на пейката дядо Пешо. – Така тренираше за крачка чичо ти, а знаеш, че той беше най-добрият атлет във Военното училище. Не съм ти казвал и още нещо, защото баба ти Иче ще ми се кара, ама ще ти го кажа. Когато бях млад, купих първото колело в село. Можех да го карам по релсата повече от пет километра без да слизам. В тунела не влизах. Там обръщах колелото и още пет километра карах обратно. Никой не можеше да повтори това нещо. Мисля, че и до сега.

   - Гледай каква интересна история! – засмя се Нана. – Тогава защо все ме спирате от мотора? То си върви по наследство, а  вие се плашите!

   - Аз това си го мисля. Но много деца изгинаха с колите и те спираме, защото ни е страх. За това.

   Нана знаеше, че до скоро по опасните завои в Искърското дефиле ставаха жестоки нощни ралита. Някой печелеше луди пари от безразсъдството на младежите. Когато се прибираше у дома с мотора, минаваше покрай  белите плочи със снимки на млади хора. Паметниците бяха отрупани с цветя, някои имаха оградки и пейки. Понякога срещаше тъжните очи на майки, бащи и приятели. После разбра, че през нощта по трасетата патрулират полицаи. Вероятно среднощните гонки бяха се преместили на друго място. Беше сигурна, че залаганията не са престанали. Знаеше и това, че лудите глави по пътищата, не са свършили. Но идеята, която й хрумна след разказа на дядо Пешо, беше съвсем различна. Нещо в сърцето й подсказваше, че това е шанс да постави началото на едно уникално състезание. От тогава се отдаде напълно и съвършено тайно на новото занимание. До преди няколко часа тя вярваше, че е единствената, която гони машината по маршрут, несънуван от другите моторджии.  Днес разбра, че някой беше се сетил. Почти цели две години след нея. А дали беше  така, щеше да разбере утре.

   Нана обичаше самотните тренировки върху нагорещената линия. Привечер температурата спадаше, но в ранния следобед, когато тя стъпваше върху почернелите от масло траверси знаеше, че градусите често са над 50. По това време дори кантонерите се криеха под дебелите сенки на дърветата или в усойните, тухлени къщички, наричани “постове”. Може би затова се изненада, когато в огнения въздух се чу вой на мотор. Тя тъкмо навлизаше в тунела преди Черепишкия манастир. Не вярваше някой да влезе в него – освен нея, разбира се. Но побърза да отвори една разбита желязна вратичка в стената и внимателно избута вътре машината си. Притисна се до мокрия бетон, покрит с лигави плесени и притвори решетката. Малко след това тунелът се изпълни с оглушителен рев и край нея – подскачайки лудо по траверсите, премина моторист, облечен в черно. Каската и червената маска на лицето попречиха да разбере кой е. Личеше, че му е трудно по този маршрут. Едва успяваше да удържа мощната машина и подскачаше като обсебен от демони. Нана за малко не се разсмя с глас. На нея лично й трябваше цяло едно лято, докато овладее карането по траверсите. После се качи на самата релса. Знаеше, че никой не може да се мери с нея на тази тясна, синкава писта. Знаеше също така, че който е стъпил тук, ще се запали точно по този начин на каране. “ Със сигурност в близките дни ще стане многолюдно и невъзможно за тренировки на спокойствие” – помисли си момичето. Изкара мотора от нишата и пое в обратна посока – уверено като сомнамбул в мрачината на тунела и следвайки сребърната ивица на релсата. Слънцето отиваше на запад. Ярката светлина прободе очите й. Нана пусна дългите си крака от двете страни на машината и стъпи на сгурията. Намести маската, включи двигателя и продължи пътя си по  стоманената нишка, която не беше по-широка от десетина сантиметра. Беше първият ден, в който личното й пространство беше разцепено от  неизвестен моторист, усетил адреналина в едно ново предизвикателство.