От известно време изобщо не съм на себе си, направо съм бясна. Просто не мога да повярвам, че ми се случи подобно нещо наистина.
От толкова много кандидати за ръководител на отдела, от целия град и околностите, при наличието на толкова връзкари и при тая корупция да вземат да назначат точно него. И то най-вероятно точно заради проклетата му специализация, заради която стана всичко навремето.
Работата е там, че тогава бях полудяла по него. Бях убедена, че и той е влюбен, защото нямаше и месец от познанството ни, а вече говорехме за брак. Беше съвсем спонтанно решение – никой на никого не предложи, просто мечтаехме на глас.
Обявихме намерението си публично и се заехме да подготвим необходимото – не исках голяма сватба, ако оставеха на нас, бяхме си достатъчни само свидетелите и ние.
Всички бяха изненадани от внезапната ни идея за брак, близките намекваха, че не е зле да поразмислим, приятелките ми вкупом ми завиждаха. Той беше като реализираната приказка на повечето от тях, същински блян, който се беше сбъднал само на мен.
Но така и не се стигна до брак – той получи известие, че е одобрен за специализацията, за която беше кандидатствал, нещо, за което дори не знаех.
Вярно, събитията се бяха развили много бурно, прекалено бяхме отдадени на чувствата си, но това ми дойде като гръм от ясно небе. До сватбата оставаха някакви си две седмици, а той трябваше да замине след броени дни за дълго, много дълго време, аз нямаше как да замина с него, а и изобщо не знаех какво ще се случи. Не казвам, че само аз бях объркана, той също беше, и въпреки че не можех да го моля да зареже този шанс заради сватбата ни, дълбоко в себе си не преставах да се надявам, че ще го направи, както тежко болният се надява на чудо, въпреки че умира.
Но чудото не стана. Трябваше да понеса стоически целия цирк от провалилата се сватба с всички произтичащи от това трагикомични ситуации, като междувременно болката ми от раздялата беше толкова силна, че превърна любовта ми в омраза, а после и в хладно безразличие. Останах напълно безучастна към всичките му любовни уверения, казах му просто да заминава и да ме забрави.
И ето ти сега – същият този човек отново се появяваше в ежедневието ми, сякаш не беше достатъчно, че беше ме съсипал вече веднъж.
Не можех да не призная обаче, че годините не го бяха променили в отрицателна насока, дори напротив – времето беше облагородило чертите му, придавайки им по-голяма аристократичност и изисканост. Не се чудих дълго дали прословутият му магнетизъм е само мое усещане – съвсем скоро всички колежки бяха луднали по него. Дразнеха ме благоговеещите им погледи, възхитеното им шушукане и развълнуваният им кикот зад гърба му. Кокошки! За един негов поглед бяха готови да им отреже процент от заплатата, а за една негова усмивка – да работят извънредно и през почивките. Надпреварваха се да си измислят поводи да потърсят неговото мнение, а всъщност търсеха начин да му се набутат в ръцете.
И някак не ми се вярваше ръцете му да оставаха празни, въпреки че нямаше данни за ощастливена с по-специалното му отношение колежка, защото, бас държа, че „късметлийката” нямаше да пропусне да се похвали. Макар че, доколкото разбрах, имаше си годеница – красива, млада жена, която понякога го посещаваше в офиса.
Всъщност получаваше се нещо като затворен кръг – аз се дразнех най-вече от това, че се дразнех. Не можех да си обясня как е възможно, при положение, че вместо да се изнервям, можех просто благоразумно да проявявам това пълно безразличие, което той и цялата тази ситуация заслужаваха. Щеше да е много по-нормално просто да си върша работата, без да му обръщам повече внимание, отколкото на всеки друг.
Но според мен той упорито не се държеше като всеки друг. Ето в това беше проблемът. Постоянно намираше повод да ме повика при себе си, и макар че отношенията ни бяха чисто делови, всичко в него, освен думите му, беше истинско предизвикателство за мен – всеки поглед, познатите жестове, начинът, по който се усмихваше... Едва ли с думи можеше да се каже повече. Този човек беше моето божие наказание, но не знаех как да го преодолея.
Един ден, когато събирах документите от бюрото му, усетих ръцете му да ме докосват и подскочих като ужилена.
 - Престани! Какво правиш!
Той изненадано повдигна вежди.
 - Извинявай, просто исках да взема този формуляр, преди да го отнесеш заедно с другите документи - ми отвърна хладнокръвно, взе съответния лист и ми обърна гръб, но все пак готова бях да се закълна, че мярнах коварната му усмивка. Което изобщо не ми попречи да се почувствам като пълна глупачка, също както когато онази вечер ме повика в кабинета си и ми показа прекрасното колие с инкрустирани кристали във формата на първата буква от името ми. Чак ми прилоша от вълнение, като че ли това беше онази брачна халка, която така и не получих от него.
Оказа се нещо съвсем различно.
 - Просто защото знам, че си жена с изтънчен вкус – каза – а днес годеницата ми има рожден ден, и се чудех... Не е ли малко кичозно?
Успях да сглобя нещо почти членоразделно и смислено, преди да излетя като попарена от кабинета му. Е, браво, вече беше успял напълно да ме комплексира, чувствах се по-жалка от всякога, че допусках това да се случва.
Нямах друга възможност, освен да напусна, колкото се може по-бързо. Без значение дали ще си намеря подходяща работа, всичко бях готова да жертвам, за да прекратя тази агония. Всичките тези малки, нелепи недоразумения, които просто ме опустошаваха бавно и методично, бяха непоносими за мен, поради което просто един ден тръснах на бюрото му молбата ми за напускане без много-много обяснения.
Ако си мислех обаче, че ще ми се размине току-така, много се лъжех. В началото отказа категорично, запазвайки невъзмутимо ледено спокойствие, после кипна и ми се развика, че нямам право да напускам без предизвестие и да го оставя без специалист точно в такъв момент.
 - Ще остана колкото е необходимо – казах с глас, който напомняше скърцане на спирачки. – Но след това напускам, решила съм категорично.
Да можеше да ме убие с поглед, щях да съм мъртва. Но той дори успя да изобрази усмивка и каза, че в такъв случай няма проблем.
После всичко се разви много бързо – излъгах колегите, че заминавам при приятели в чужбина, които са ми намерили подходяща работа, а докато лъготех, се сетих, че наистина имам такива приятели. Чух се с тях и те веднага подкрепиха идеята да им погостувам, щяха да ме очакват с нетърпение. Най-хубавото беше, че бяха чак на другия край на света, а ако бяха на друга планета, щеше да е още по-добре. И да няма път за връщане...
Докато обучавах младата ми заместничка, която веднага си падна по него, разбира се, вече се изпълвах с надежда. Нямаше да е толкова трудно – само трябваше да се откъсна от неговото присъствие, и ще успея да го преодолея, нали веднъж вече бях успяла. Колко му е да забравя човек, който не дава и пет пари за мен, освен когато ме иронизира и предизвиква, който е обичан и обича красива много по-млада жена, и в чието бъдеще няма никакво място за мен, дори като за лош спомен.
Ако си го повтарям непрекъснато, не знам, може и да успея да си го внуша. Но ако този, който слиза с букет рози от колата и тича към мен, е той, тогава... Господ да ми е на помощ!